Случаят „Проспъртиър“ не приличаше на нито един от случаите, с които се бе сблъсквал през осемнайсетгодишната си служба в полицията. Трима мъртви мъже, паднали от небето в старинен дирижабъл, съвсем не се вместваше в рутинното полицейско разследване. Не съществуваха никакви улики. Трите трупа в моргата не разкриваха никакви следи, които да доведат до мястото, където са се крили мъжете в продължение на седмица и половина.
Той отново сложи очилата си и тъкмо се накани да проучи за пореден път снимките, телефонът върху бюрото му иззвъня. Вдигна замислен слушалката.
— Да?
— Някакъв свидетел иска да ви види, за да даде показания — съобщи администраторката.
— Прати ми го — каза Виктор.
Затвори папката със снимките и я постави върху металното бюро, чиято повърхност беше безупречно чиста, по нея нямаше нищо, освен малка табелка с името му и телефонния апарат. Той държеше слушалката до ухото си, сякаш продължаваше да говори и се извъртя настрани, задържайки поглед през просторната зала на отдела „Убийства“ към вратата, водеща към коридора.
На прага се появи униформена администраторка и посочи по посока на Виктор. Висок мъж й кимна, мина покрай нея и влезе в кабинета. Виктор му посочи стол срещу бюрото и започна да мънка в слушалката еднопосочен разговор, монотонно, като сигнал за свободна телефонна линия. Това беше стар номер при разпит, който му даваше минута време без прекъсване, за да проучи свидетеля или да заподозре и мислено да си състави психологически профил за него. Най-важното беше, че така получаваше възможност да наблюдава някои навици и странни маниери, които можеха да му послужат по-късно.
Мъжът, който седна срещу Виктор, беше около трийсет и седем-осем годишен, висок приблизително метър и осемдесет и осем, тежеше около осемдесет килограма, имаше черна коса, леко чуплива, без нито един бял косъм. Кожата му беше загоряла от целогодишно излагане на слънцето. Вежди — тъмни и малко рунтави, прав, тесен нос, стегнати устни, извити нагоре в краищата във вид на лека, но постоянна усмивка. Светлосиньото спортно яке, широките памучни панталони в сивкавобял цвят и бледожълтото му поло с разкопчана яка издаваха добър вкус към облеклото, непретенциозно и не ултраскъпо, по-скоро купено от „Сакс“, отколкото от лъскавите магазини за мъжка мода. Беше непушач, тъй като не се забелязваше кутия цигари да издува джоба на якето или полото му. Седеше със скръстени ръце, което говореше за спокойствие и безразличие, а самите му ръце бяха тънки, дълги и загрубели от атмосферните условия. Не носеше никакви пръстени или други накити, само един стар водолазен часовник с оранжев циферблат и масивна верижка от неръждаема стомана.
Мъжът не се вместваше в общата характеристика на свидетелите. Другите, които сядаха на същия стол, скоро започваха да се въртят притеснено. Някои прикриваха нервността си с арогантност, други неспокойно оглеждаха помещението, задържаха поглед в прозорците, в картините на стената, в другите служители, задълбочени в работата си, сменяха положението си, кръстосваха и откръстосваха крака. За първи път, доколкото си спомняше, Виктор се почувства неудобно и в неизгодно положение. Рутинното му поведение беше изместено в друга посока, първоначалните му намерения — бързо осуетени.
Посетителят с нищо не показваше някакво смущение. Гледаше Виктор през матовозелените си очи, излъчващи хипнотично качество, с особен интерес. По едно време погледът му като че ли мина през детектива, но явно нищо не привлече вниманието му и предпочете да разгледа картината на стената зад него. После падна върху телефона.
— Повечето полицейски управления използват свързочната система „Хоризонт“ — отбеляза той с равен глас. — Ако искате да говорите с онзи, който ви търси по телефона, препоръчвам ви да натиснете бутона.
Виктор погледна към апарата. Един от четирите бутона светеше, но не беше натиснат.
— Много сте наблюдателен, господин…?
— Пит, Дърк Пит. Ако вие сте лейтенант Виктор, значи с вас имам среща.
— Да, аз съм Виктор. — Той постави слушалката обратно на мястото й. — Вие сте бил първият, който е влязъл в гондолата на „Проспъртиър“, така ли?