— Никой ли не се е свързал с него след това?
— Двайсет и четири часа по-късно един товарен кораб „Кроган Касъл“, превозващ дървен материал, подал сигнали, че огромна вълна пробила носа му. На сигналите за помощ отговорили от „Циклопи“. Последните думи от него били номерът му за повикване и съобщението: „Намираме се на петдесет морски мили право на юг от вас и тръгваме с пълна пара“.
— Нищо повече?
— Нищо.
— А „Кроган Касъл“ дал ли е координатите си?
— Да, намирал се е на двайсет и три градуса и трийсет минути северна ширина и на седемдесет и девет градуса и двайсет и една минути западна дължина, което го поставя на около двайсет мили югоизточно от крайбрежие с плитки рифове, наречено Ангуила Кейс.
— „Кроган Касъл“ също ли е потънал?
— Не, съобщенията гласят, че успял да се добере до Хавана.
— Намерени ли са някакви останки от „Циклопи“?
— Продължителното претърсване от страна на военноморските сили не е дало никакъв резултат.
Пит замълча, като видя Йегър да влиза в прожекционната зала с чаша кафе, която само постави върху пулта за управление и веднага си тръгна. След като отпи глътка, поиска от Хоуп да му покаже отново снимката на „Циклопи“. На екрана се появи корабът и Пит замислен го загледа.
След малко вдигна телефонната слушалка, набра някакъв номер и зачака. Цифровият часовник на пулта показваше 11:55, но гласът, който се обади, прозвуча бодро и весело.
— Дърк! — изгърмя в слушалката доктор Рафиъл О’Мийра. — Какво става там при вас? Хващаш ме тъкмо навреме. Тази сутрин се прибрах от разкопки в Коста Рика.
— Успя ли да напълниш цял камион с късове от глинени съдове?
— Не, само най-богатото скривалище под земята за художествени предмети от времето преди Колумб, откривано досега. Удивителни неща, някои от които датират отпреди триста години преди новата ера.
— Колко жалко, че не можеш да ги запазиш за себе си.
— Всичките ми находки ще отидат в „Музео Насионал де Коста Рика“.
— Щедър човек си ти, Рафиъл.
— Аз не ги подарявам, Дърк. Държавите, в които са изработени находките ми, запазват артефактите като част от тяхното национално наследство. Но какво съм седнал да отегчавам стара, подгизнала от вода реликва като теб? На какво дължа удоволствието от обаждането ти?
— Имам нужда от твоя опит в съкровищата.
— Знаеш, разбира се — каза О’Мийра с малко по-сериозен тон, — че „съкровище“ е отвратителна дума за уважавания археолог.
— Всеки от нас си има слабости — подхвърли Пит. — Ще можем ли да се срещнем за по едно питие?
— Сега ли? Имаш ли представа колко е часът?
— Случайно научих, че си нощна птица. За да ти е по-удобно, кажи някое място близо до теб.
— Какво ще кажеш за „Олд Енглърс Ин“ на булевард „Макартър“ след половин час?
— Чудесно.
— Мога ли да знам какво е това съкровище, което те интересува?
— Такова, за което всеки човек мечтае.
— О? И какво е то?
— Ще ти кажа, като се видим.
Пит затвори телефона и вдигна поглед към снимката на „Циклопи“. От него се излъчваше някаква неестествена самота. Не можа да не се запита какви ли тайни е отнесъл той със себе си във водния гроб.
— Да ти дам ли още сведения — прекъсна мрачните му мисли гласът на Хоуп, — или искаш да приключим?
— Мисля, че е най-добре да спрем дотук — отвърна той. — Благодаря ти, Хоуп. Да можех, щях да ти дам една огромна целувка.
— Много ти благодаря за комплимента, Дърк. Но физиологически не съм способна да приемам целувки.
— Въпреки това си оставаш моя любима.
— Идвай и ме използвай по всяко време.
Пит се засмя.
— Лека нощ, Хоуп!
— Лека нощ, Дърк!