Ех, да беше истинска! — въздъхна той замечтан.
10.
— „Джак Даниълс“, чисто — поръча развеселен О’Мийра. — Нека да е двойно. За мен това е най-доброто лекарство за прочистване на мозъка, загнил в джунглата.
— Колко време прекара в Коста Рика?
— Три месеца. Валя през цялото време.
— За мен бомбайски джин с лед и лимонов сок — обърна се Пит към бармана.
— Значи влизаш в редиците на лакомите морски боклукчии — подметна О’Мийра през гъстата си брада, закриваща лицето му от носа надолу. — Дърк Пит, търсачът на съкровища! Не съм си и помислял, че ще доживея този ден.
— Интересът ми е чисто академичен.
— О, да, те всички така казват. Послушай съвета ми и се откажи. Хвърлят се сума ти мангизи за търсенето на подводни съкровища без някакъв резултат. На пръстите на едната ръка се броят онези щастливци, които през последните осемдесет години са открили съкровище. Приключенията, възбудата и богатствата са чиста проба преувеличение и мит.
— Съгласен съм.
О’Мийра събра стърчащите си като бодлива тел вежди.
— Тогава какво искаш да знаеш?
— Чувал ли си за Реймънд Лебарон?
— Богатият и безразсъден Реймънд, финансовият гений, който издава „Проспъртиър“ ли?
— Същия. Той изчезна преди няколко седмици при полет с дирижабъл край Бахамските острови.
— Как е възможно някой да изчезне в дирижабъл?
— Ами той е успял по някакъв начин. Сигурно си чул или чел за случая.
О’Мийра поклати глава.
— Деветдесет дни не съм гледал телевизия, нито съм чел вестници.
Поднесоха им питиетата и Пит накратко изложи странните обстоятелства, съпътстващи мистерията. Хората в бара започнаха да оредяват и двамата останаха почти сами.
— И предполагаш, че Лебарон е летял със стар мех, пълен с газ, за да търси потънал кораб, натъпкан с рудна жила?
— Така твърди съпругата му Джеси.
— Кой е корабът?
— „Циклопи“.
— Чувал съм за него. Изчезналият преди седемдесет и една години военноморски въглищар. Не помня да са писали за някакви богатства на борда му.
— Но очевидно Лебарон е смятал, че е имало.
— Какво е било съкровището?
— Елдорадо.
— Я не се занасяй.
— Само повтарям това, което ми казаха.
О’Мийра се смълча, погледът му се отнесе някъде далеч.
— El hombre dorado — продума той най-накрая. — На испански това значи „златният човек“ или „позлатеният“. Легендата — а за някои проклятието — е подпалвала човешкото въображение в продължение на четиристотин и петдесет години.
— Почива ли на някаква истина? — полюбопитства Пит.
— Всяка легенда почива на някакъв факт, но като всяка друга легенда преди и след нея тази се е преиначавала и разкрасявала до превръщането й в приказка. Легендата за Елдорадо е източникът, който най-продължително време е вдъхновявал търсачите на съкровища. Хиляди хора са загинали в опитите си поне да го зърнат.
— Разкажи ми как е възникнала приказката.
Пристигнаха по още една чаша „Джак Даниълс“ и бомбайски джин. Пит се разсмя, като видя как О’Мийра пресуши на един дъх първо предишната си чаша с остатъка от разводненото питие. После археологът се настани удобно и се пренесе в друго време.
— Испанските конквистадори били първите, които чули за позлатен мъж, който управлявал невиждано богато кралство някъде в планинските джунгли на изток от Андите. Според слуховете той живеел в уединен град, построен от злато, с улици със смарагдова настилка, който бил пазен от свирепа армия красиви амазонки. Вълшебникът от Оз е бедняк в сравнение с него. Е, това, разбира се, е преувеличено. В действителност обаче съществували много елдорадовци — дълга поредица от крале, прекланящи се пред един зъл бог, който живеел в езерото Гуатавита в Колумбия. Когато нов монарх поемел управлението на племенната империя, тялото му било намазвано със смола и после покривано със златен прах — така той ставал „позлатен мъж“. След това го поставяли върху церемониален сал, отрупан със злато и скъпоценни камъни, и гребци го откарвали до средата на езерото. Там той започвал да хвърля богатствата във водата в знак, че ги подарява на техния бог… в момента не се сещам за името му.
— Било ли е изваждано съкровището оттам?
— Правени са много опити да се пресуши езерото, но без никакъв успех. През 1965 година колумбийското правителство обявява Гуатавита за обект на отдих и развлечения и забранява всякакви подобни операции. Жалко, тъй като според изчисленията богатството, което лежи на дъното на езерото, възлиза между сто и триста милиона долара.