— Колко е най-тежкият открит смарагд?
Пит се замисли.
— При всички случаи не повече от четири килограма.
— Можеш ли само да си представиш статуята, осветена от прожектори в централното фоайе на вашингтонския природонаучен музей — рече замечтан О’Мийра.
— Мога само да немея пред стойността й на днешния пазар.
— Спокойно може да се каже, че е безценна.
— Някой друг виждал ли е статуята? — попита Пит.
— Полковник Ралф Морхаус Сиглър, колоритен екземпляр от старата изследователска школа. Като инженер в английската армия той обходил Британската империя, за да инспектира граници и крепости в цяла Африка и Индия. Тъй като бил и опитен геолог, отдал живота си на златотърсачеството. Или е извадил късмет, или просто е бил голям професионалист, тъй като открил огромен залеж от хромит в Южна Африка и няколко жили от истински цветни камъни в Индокитай. Станал богат, но нямал време да се радва на богатството си. Кайзерът нахлул във Франция и той получил заповед да се върне на Западния фронт, за да гради укрепления.
— Значи е отишъл в Южна Африка едва след войната.
— Не, през лятото на 1916 година слязъл от кораб в Джорджтаун, столицата на тогавашната Британска Гаяна. Изглежда, на някого от британската хазна му хрумнала гениалната идея да изпрати експедиции по света да търсят и разработват златни мини за финансирането на войната. Сиглър бил отзован обратно от фронта и пратен във вътрешността на Южна Америка.
— Мислиш ли, че е знаел за историята на монаха? — попита Пит.
— Нищо в дневниците и книжата му не навежда на мисълта, че е вярвал в изчезналия град. Той съвсем не е бил от иманярите с обезумели погледи. Него са го интересували необработени минерали, а не исторически артефакти. Гладен ли си, Пит?
— Да, особено като ме подсети. Днес най-безцеремонно бях лишен от вечеря.
— Времето за сервиране на храна отдавна мина, но ако помолим любезно, сигурен съм, че все ще ни спастрят по някоя хапка.
О’Мийра махна на една сервитьорка и след като използва като претекст скорошното си завръщане, успя да я склони да им сервира плато със скариди със сос.
— Улучи ни вкуса — отбеляза Пит.
— Мога да ям тия животинчета по цял ден — съгласи се О’Мийра. — И тъй, докъде бяхме стигнали?
— Сиглър на път да открие Ла Дорада.
— А, да. Сиглър събрал група от двайсет души, предимно английски войници, и навлязъл в неизвестната пустош. Месеци наред не се чуло нищо за тях. Англичаните започнали да предчувстват нещастие и изпратили няколко спасителни екипа, но никой не открил и следа от изчезналите мъже. Най-сетне, след близо две години, една американска експедиция, проучваща път за строеж на железопътна линия, се натъкнала на Сиглър на осемстотин километра от Рио де Жанейро. Бил сам, единственият оцелял.
— Това е невероятно отдалечено от Британска Гаяна.
— Над три хиляди километра по права линия от мястото, където е слязъл от кораба.
— В каква форма са го заварили?
— Ни жив, ни умрял — отвърна О’Мийра. — От Британското консулство казали, че изобщо не били уведомени за появяването на Сиглър. Според слуховете лично американският консул отишъл да го разпита. Какво е станало след това, не се знае, но повече никой не видял Сиглър. Предполага се, че е избягал от болницата и се е върнал обратно в джунглата.
— Не звучи правдоподобно да е обърнал гръб на цивилизацията след две мъчителни години — вметна Пит.
— Знае ли човек? — сви рамене археологът.
— Преди да изчезне, Сиглър разказал ли е какво се е случило с другите от експедицията?
— Почти през цялото време бълнувал. По думите на свидетели говорил несвързано, че открил огромен град, заобиколен от стръмни скали сред гъста джунгла. Описанието му доста съвпадало с това на португалския монах. Сиглър дори драснал груба скица на златната жена. Една медицинска сестра запазила скицата и сега тя се намира в Бразилската национална библиотека. Отидох да я видя, когато бях там по друга работа. Оригиналът трябва да е нещо зашеметяващо.
— Значи статуята е останала скрита в джунглата.
— Е, това вече не е сигурно — въздъхна археологът. — Сиглър казал, че той и хората му откраднали статуята и я влачили цели трийсет километра до река, като през целия път воювали с индианците занона. После построили сал, качили на него Ла Дорада, но междувременно останали живи само трима. След като потеглили, единият починал от раните си, а другият се удавил в един бързей.