Пит слушаше с опиянение разказа на О’Мийра, въпреки че едва държеше очите си отворени.
— Естественият въпрос е, къде е скрил Сиглър златната жена?
— Ех, да знаех само! — въздъхна археологът.
— Не е ли намекнал нещо?
— Доколкото си спомняла медицинската сестра, той казал, че салът се разцепил на две и статуята паднала в реката, на стотина метра от мястото, където го намерили железопътните земемери. Но не възлагай много на това. Сиглър е бръщолевил глупости. Години наред иманяри са търсили с метални детектори нагоре-надолу по реката, без уредите им да цъкнат дори.
Пит разклати кубчетата лед в чашата си. Разбра какво е станало с Ралф Морхаус Сиглър и Ла Дорада.
— Американският генерален консул ли е бил последният — заговори бавно той, — който е видял жив Сиглър?
— Тук загадката се забулва напълно, но доколкото със сигурност може някой да каже, отговорът е „да“.
— Чакай да видя дали аз мога да попълня останалите парченца от мозайката. Това се е случило през януари и февруари 1918 година, така ли?
О’Мийра кимна и изгледа Пит със странен поглед.
— И генералният консул се е казвал Алфред Готшолк, който потънал с „Циклопи“ няколко седмици след това, така ли?
— Нима знаеш това? — опули се от изненада О’Мийра.
— Вероятно Готшолк е научил за мисията на Сиглър от своя колега в английското консулство. След като получава съобщението от железопътните земемери, че Сиглър е жив, той запазва вестта за себе си и поема към вътрешността на страната, с надеждата да разпита пътешественика и да изпревари англичаните, като предаде ценните сведения на своето правителство. Онова, което е научил, вероятно е потиснало напълно чувството му за етика и Готшолк решава да заграби плячката за себе си. Намира и изважда златната статуя от реката, после я закарва, заедно със Сиглър в Рио де Жанейро. Заличава следите си, като подкупва всеки, който може да спомене нещо за Сиглър и ако предположенията ми са верни, убива мъжете, които са му помогнали да извадят статуята. После, използвайки влиянието си във Военноморските сили, промъква Сиглър и статуята на борда на „Циклопи“. Корабът потъва и отнася тайната със себе си.
Очите на археолога се изпълниха с нарастващо любопитство.
— В това вече не можеш да си сигурен — рече той.
— Какво друго е тръгнал да търси Лебарон, ако не Ла Дорада?
— Разказът ти звучи много правдоподобно — призна О’Мийра, — но оставя вратичка за един спорен въпрос: защо Готшолк просто не е убил Сиглър, след като е взел статуята? Защо е държал жив англичанина?
— Много просто. Генералният консул е бил обхванат от треска за злато. Искал е не само Ла Дорада, но и смарагдения град. А Сиглър е бил единственият жив човек, който е можел да го упъти или заведе дотам.
— Харесва ми начина, по който разсъждаваш, Дърк. Твоята невероятна теория подтиква към още едно питие.
— Вече е късно, затвориха бара. Май искат да ставаме, за да могат хората да почистят и да се прибират по домовете.
Лицето на О’Мийра посърна.
— Има едно хубаво нещо в примитивния начин на живот — никакво работно време, никакъв полицейски час. — Той допи последната глътка в чашата си. — Е, какви са ти плановете?
— Не са сложни — усмихна се Пит. — Просто ще намеря „Циклопи“.
11.
Президентът беше от ранобудните хора; ставаше в шест сутринта, правеше трийсетминутна гимнастика, после си взимаше душ и хапваше нещо леко за закуска. Навремето, като младоженец, се измъкваше предпазливо от леглото и безшумно се обличаше, докато жена му още спеше. Тя беше „нощна птица“ и той не искаше да я насилва да става преди 7:30.
Сега облече спортен екип и отиде в дневната стая, за да извади от един шкаф малко кожено куфарче. След като целуна нежно жена си по бузата, слезе по черното стълбище в гимнастическия салон, намиращ се под западната тераса на Белия дом.
В просторната зала, оборудвана с най-различни гимнастически уреди, нямаше никой, освен един набит мъж, който лежеше по гръб върху една пейка и вдигаше щанги. С всяко повдигане изпъшкваше тежко, като жена по време на раждане. Пот се стичаше по кръглата му глава с гъста, ниско подстригана коса с цвят на слонова кост. Коремът му беше огромен и космат, ръцете и краката му изглеждаха като същински кютуци. Спокойно можеше да мине за застаряващ цирков борец.