— Хъдсън?! — изуми се президентът. — Въпросният Джо е Лио Хъдсън?! Но Лио беше дебелак. Тежеше най-малко деветдесет кила.
— Но после стана атлет. Свали трийсет килограма и спортуваше маратон. Ти никога не си бил носталгично настроен към старата тайфа. Аз обаче поддържам връзки с някои от тях. Не помниш ли, Лио беше мозъкът на училището. Печелеше всякакви награди за научни разработки. После завърши с отличие Станфордския университет и стана директор на Националната физическа лаборатория „Харви Патъндън“ в Орегон. Изобрети и въведе ракетните и космически системи, преди още някой да работеше в тази област.
— Доведи ми го, Айра. Хъдсън е ключът към останалите.
— Ще ми трябва лопата.
— Искаш да кажеш, че е погребан?
— Мъртъв и погребан.
— Кога е станало?
— През 1965 година. При самолетна катастрофа над река Колумбия.
— Тогава кой е Джо?
— Ленард Хъдсън.
— Но нали казваш…
— Трупът му изобщо не бе намерен. Много удобно, нали?
— Значи е фалшифицирал смъртта си — каза бавно президентът. — Кучият му син е фалшифицирал смъртта си, за да осъществи подмолно проекта „Колония Джърси“.
— Блестящо хрумване, като се размислиш. Пред никого не отговаря. По никакъв начин не може да бъде свързан с тайната програма. В състояние е да се преправя на всеки, който може да му е от полза. Един несъществуващ човек има възможност да върши къде-къде повече неща от всеки среден данъкоплатец, чието име, рождена дата и лоши навици се съхраняват в хиляди компютри.
Настана мълчание. След малко се чу суровият глас на президента:
— Намери го, Айра. Намери и ми доведи Ленард Хъдсън, преди адът да се е взривил.
Държавният секретар Дъглас Оутс дочете трийсетата, последна страница на писмото и вдигна поглед над очилата за четене. Той щателно бе изучил строежа на всяко изречение, като се опитваше да чете и между редовете.
— Според мен е гениално — каза той на заместника си Виктор Уайкоф.
— Нашите експерти са на същото мнение по въпроса — отбеляза Уайкоф. — Семантиката, несвързаната мисъл, непоследователните изречения — всичко това се вмества в обичайната характеристика.
— Не може да се отрече, че звучи като реч на Фидел — вметна Оутс. — Безпокои ме обаче тонът на писмото. Човек остава с впечатлението, че е умолителен.
— Не мисля така. По-скоро той се опитва да изтъкне изключителна секретност с огромна доза спешност.
— Обстоятелствата на предложението му са изумителни.
— Моите хора изучиха писмото от всички страни — каза Уайкоф. — Кастро няма да спечели нищо от такава измама.
— Казваш, че не се е спрял пред нищо, за да се добере до този документ.
Уайкоф кимна.
— Колкото и налудничаво да звучи, но нашите двама куриери, които са го доставили в разузнавателния ни отдел в Маями, казват, че са се промъкнали от Куба в Съединените щати с дирижабъл.
12.
Голите планини и тъмните хребети на лунните кратери изведнъж изникнаха пред погледа на Анастас Риков, който се бе вторачил в двойните лещи на стереоскопа. Под нивото на очите на съветския геофизик самотният лунен пейзаж се разстилаше в три измерения и ярки цветове. Наблюдавани от височина петдесет и четири километра, детайлите се открояваха поразително ясно. Не беше трудно да се видят дори отделни камъчета с размери не повече от два сантиметра.
Риков наведе лице и започна да изучава фотомонтажа, който бавно се развиваше под стереоскопа поставен върху две широки макари. Процесът наподобяваше на действията на режисьор, преглеждащ филмова лента, само че този беше по-удобен. Ръката на Риков лежеше върху малък команден блок, който можеше да спре макарите и да увеличи изображението на изучавания от него район.
Образите се получаваха от усъвършенствани уреди на руски космически кораб, обикалящ луната. Подобни на огледала радиолокационни антени отразяваха лунната повърхност в призма, която разлагаше в спектър дължините на вълните. Те от своя страна преобразуваха в цифрови кодове 263 различни нюанси на сивото, като черното започваше от 263 и свършваше до бяло на нулата. После компютърът в космическия кораб ги превръщаше в капитонирана картина от елементи, записана на лента с висока плътност. След като данните се върнеха от обикалящия космически кораб, те се разпечатваха от лазер в черно-бяло върху негатив и се филтрираха със сини, червени и зелени дължини на вълните. Оттам те биваха компютърно подсилени в цветове върху два дълги листа фотографска хартия, които се застъпваха, за да бъдат разчетени от стереоскопа.