— Както и самата Джеси — подметна Пит, отмествайки поглед към нея.
Тя се усмихна леко.
— Не отричам. Само че огромна част от състоянието му отива за благотворителност и за други членове на семейството му. Но и аз ще получа значително наследство.
— Сигурно имате яхта, госпожо Лебарон. Защо не съберете свой екип от следователи и не издирите съпруга си?
— Имам си причини, Дърк, поради които не мога да проведа широко оповестено издирване, причини, които не е нужно да знаеш. Ние с адмирала смятаме, че има вероятност, много слаба вероятност, трима души да тръгнат тихомълком по следите на полета на „Проспъртиър“ при същите условия и да открият какво се е случило с Реймънд.
— Има ли смисъл? — попита Пит. — Всички острови и рифове в обсега на полета на „Проспъртиър“, докато е имал гориво, са били претърсени от първите екипи. Аз ще се натъкна на същите следи.
— Те може да са пропуснали нещо.
— Като Куба ли например?
Сандекър поклати глава.
— Кастро щеше да огласи, че Лебарон прелита над кубинска територия по нареждане на ЦРУ и нямаше да пропусне случая да се изперчи пред света, че е заловил дирижабъла. Не, отговорът сигурно е друг.
Пит се приближи до ъгловия прозорец и с копнеж загледа флотилия от малки платноходки, които провеждаха регата по река Анакостия. Белите им ветрила блестяха на фона на зелената вода, докато лодките препускаха към плаващите указатели.
— Как да разберем над какво да се съсредоточим? — попита той, без да се обръща. — Имаме площ на търсене поне хиляда квадратни мили. Ще са нужни седмици, за да я претърсим щателно.
— Имам всички дневници и карти на съпруга ми — поясни Джеси.
— Нима не ги е взел със себе си?
— Не, бяха намерени в дирижабъла.
Скръстил ръце, Пит продължи мълчаливо да наблюдава платноходките. Мъчеше се да установи мотивите, да проникне в интригата, да вземе предохранителни мерки. Мъчеше се да постави всяко от тези неща в отделна ниша.
— Кога трябва да тръгнем? — попита той накрая.
— Утре при изгрев-слънце — отвърна Сандекър.
— И вие двамата продължавате да настоявате аз да ръководя експедицията, така ли?
— Да, настояваме — рече равнодушно Джеси.
— Искам двама опитни помощници. И двамата са на щат в НЮМА. Без тях няма да тръгна.
Лицето на Сандекър помръкна.
— Но нали ти обясних…
— Имате луната, адмирале, а питате за Марс. С вас сме приятели достатъчно дълго, за да не знаете, че не работя на половинчата основа. Пуснете в отпуск и хората, които са ми нужни. Всъщност не ме интересува как ще ми ги осигурите.
Сандекър не се разгневи, дори не се подразни. Ако имаше човек в тази страна, който можеше да свърши успешно нещо немислимо, то това беше Пит. Адмиралът беше изиграл всичките си карти, затова се огъна.
— Добре — рече тихо той. — Ще ги имаш.
— Но има нещо друго.
— Какво е то? — попита Сандекър.
Пит се обърна с мрачна усмивка. Погледът му се замести от Джеси към адмирала и обратно. Накрая сви рамене и отвърна:
— Никога не съм управлявал дирижабъл.
14.
— Струва ми се, че вършите нещо зад гърба ми — започна направо Сам Емет, директорът на федералното бюро за разследване.
Президентът, седнал зад бюрото си в Овалния кабинет, му се усмихна приятелски.
— Напълно си прав, Сам. Точно така е.
— Признателен съм ви, че не го отричате.
— Не се тревожи, Сам. То по никакъв начин не засяга теб или ФБР.
— Тогава защо не ми кажете за какво става дума? — попита Емет, обуздавайки негодуванието си.
— На първо място, въпросът касае външните работи.
— Мартин Броган от ЦРУ запознат ли е?
— С Мартин нищо не е обсъждано, уверявам те.
— А на второ място?
Президентът не се оставяше да го притискат.
— Това си е моя работа.
Емет се стегна.
— Ако искате оставката ми…
— Нямам и помисъл за подобно нещо — прекъсна го той. — Ти си най-способният и най-подготвеният човек за ръководния пост на Бюрото. Справяш се великолепно с работата и аз винаги съм бил твой най-горещ поддръжник. Ако ти обаче искаш да си вземеш партакешите и да си вървиш у дома само защото си мислиш, че тщеславието ти е накърнено, тогава прав ти път. И значи съм се лъгал в теб.