— Нещо като „Ние знаем, но те не знаят, че ние знаем“.
— Точно така.
— Което ни връща отново към тримата мъртви космонавти, които сега са тук, във Вашингтон — каза Емет.
— И със стотиците въпроси, които повдигат те, като се започне с този, откъде са дошли.
— Направих някои проверки в командния център за космическа отбрана. Там ми казаха, че единствените кораби, достатъчно големи, за да поберат на борда си хора, които руснаците са изпращали в космоса — освен орбиталните совалки — били лунните сонди „Селенос“.
При споменаването на думата „лунни“ нещо в съзнанието на президента щракна.
— Какво е станало с тия сонди „Селенос“?
— Три от тях били изстреляни, но нито една не се завърнала. Момчетата от центъра за космическа отбрана смятат, че е крайно необичайно за руснаците да се провалят три пъти подред при толкова обикновени полети до луната.
— И ти мислиш, че на борда им е имало хора?
— Сигурен съм — отвърна Емет. — Руснаците тънат в измами. Както казахте, те рядко признават свой провал в космоса. Вече им стана практика да пазят в тайна предстоящото си кацане на луната.
— Добре, ако приемем теорията, че трите трупа са били в един от космическите кораби „Селенос“, къде тогава се е приземил той? Положително не се е спуснал към плътните слоеве на атмосферата по установения маршрут над степите на Казахстан.
— Моето предположение е, че това е станало някъде на територията на Куба или близо до нея.
— Куба. — Президентът бавно изговори двете срички, после поклати глава. — Руснаците никога няма да позволят националните им герои, мъртви или живи, да бъдат използвани за налудничав разузнавателен план.
— Може би не знаят.
— Не знаят? — Президентът погледна изумен Емет.
— Да речем, че космическият им кораб се е повредил и е паднал във или край Куба. Почти по същото време Реймънд Лебарон и дирижабълът му се появяват на това място и биват заловени. После, по необяснима причина, кубинците заменят труповете на космонавтите с Лебарон и екипажа му и изпращат дирижабъла по курс към Флорида.
— Чуваш ли се колко нелепо звучи това?
Емет се засмя.
— Разбира се, но от фактите, с които разполагам, само това мога да предположа.
Президентът се облегна назад и се загледа в богато украсения таван.
— Знаеш ли, ти май попадна на жила.
По лицето на Емет се изписа недоумяващ израз.
— Как така?
— Опитай дали ще излезе нещо, ако си представиш, само ако си представиш, че Фидел Кастро иска да ни каже нещо.
— Значи ще е избрал странен начин да ни подаде сигнал.
Президентът взе писалка и започна да драска нещо в бележника.
— Кастро никога не се е придържал към дипломатическите любезности.
— Искате ли да продължа разследването? — попита Емет.
— Не — отвърна рязко президентът.
— Ще продължите да държите Бюрото в неведение, така ли?
— Това не е вътрешен въпрос, за да уведомявам Министерството на правосъдието. Благодарен съм ти за съдействието, но ти прекалено много се вживя.
Емет затвори шумно дипломатическото си куфарче и се изправи на крака.
— Мога ли да ви задам един малко неудобен въпрос?
— Казвай!
— Сега, когато направихме връзка, макар и доста слаба, с вероятното отвличане на Реймънд Лебарон от кубинците, защо президентът на Съединените щати я запазва за себе си и не разрешава на разузнавателните му служби да я проследят?
— Уместен въпрос, Сам. Може би след няколко дни и двамата ще узнаем отговора.
След като Емет излезе от Овалния кабинет, президентът извъртя стола си и се загледа през прозореца. Устата му беше пресъхнала, пот течеше от подмишниците му. Беше обзет от лошото предчувствие, че между колонията Джърси и съветската лунна сонда има някаква връзка.
15.
Айра Хейгън спря взетата под наем кола до будката при портала и показа правителствения си пропуск. Портиерът позвъни по телефона в отдела за посрещане на външни лица на националната физическа лаборатория „Харви Патъндън“, след това направи знак на Хейгън да минава.
Той продължи по алеята за коли и намери празно място в просторния паркинг, претъпкан от многоцветни автомобили. Площта около лабораторията беше красиво оформена с група борови дървета и покрити с мъх камъни, поставени сред хълмиста морава. Сградата не се отличаваше от другите технически центрове, които никнеха като гъби из страната — съвременна архитектура, наблягаща силно на бронзираните стъкла и тухлените стени, заоблени в ъглите.