Хубава администраторка, седнала зад бюро във формата на подкова, вдигна поглед и му се усмихна, като го видя да влиза във фоайето.
— С какво мога да ви бъда полезна?
— Томас Джъдж, за среща с доктор Муни.
Тя повтори процедурата с телефонното обаждане, после кимна.
— Да, господин Джъдж, влезте в сектора по охраната зад гърба ми. Оттам ще ви упътят.
— Преди това мога ли да ползвам тоалетна?
— Разбира се — и тя посочи с ръка, — вратата вдясно под стенописа.
Хейгън й благодари и мина под огромното пано, изобразяващо футуристичен междузвезден кораб, устремен към пространството между две призрачни синьо-зелени планети. Влезе в една от кабинките, затвори вратата и седна върху тоалетната чиния. Отвори дипломатическото си куфарче, извади жълт бележник и го отвори в средата. После, върху гърба на едната страница надраска няколко неразбираеми бележки и скицира местата на алармените системи, които бе забелязал още с влизането си в сградата. Добрият таен агент никога не би оставил нещо, записано на хартия, но Хейгън можеше да си позволи да се отнесе безотговорно към работата си, защото беше сигурен, че президентът ще го спаси, ако бъде разкрит.
След няколко минути напусна тоалетната и влезе в остъклено помещение, заето от четирима униформени охранители, които наблюдаваха редица от двайсет телевизионни монитора, монтирани на стената. Единият от мъжете стана от пулта за управление и се приближи до преградния плот.
— Кажете, господине.
— Имам среща с доктор Муни.
Охранителят прегледа списъка на външните лица.
— Да, господине, вие трябва да сте Томас Джъдж. Бихте ли ми показали някакъв документ за самоличност?
Хейгън му подаде шофьорската книжка и правителствения си пропуск. После любезно бе помолен да отвори дипломатическото си куфарче. Охранителят опипа набързо съдържанието му, след това безмълвно направи знак на Хейгън да го затвори, подаде му да се разпише на лист за регистриране на часа на влизане и излизане и му връчи пластмасова картичка с името му, която да закачи върху малкия джоб на сакото си.
— За кабинета на доктор Муни вървете все направо по коридора до двойната врата в дъното.
По пътя Хейгън извади очилата си за четене и се спря пред две бронзови паметни плочи, всяка изобразяваща релефен профил на мъж. Едната беше посветена на доктор Харви Патъндън, основател на лабораторията, с кратко описание на завоеванията му в областта на физиката. Другата обаче заинтригува Хейгън.
На нея пишеше:
В памет на
1926 — 1965
чиито творчески гений е вдъхновение за последователите му
Не е много оригинално, помисли си Хейгън. Но не можеше да не признае на Хъдсън хитростта да изиграе номера си на мъртвец до последната подробност.
Влезе в преддверието и се усмихна сърдечно на секретарката — сдържана възрастна жена с тъмносин костюм в мъжки стил.
— Господин Джъдж — рече тя, — моля, влизайте направо. Доктор Муни ви очаква.
— Благодаря.
Ърл Дж. Муни беше трийсет и шест годишен, по-млад, отколкото бе очаквал Хейгън, преди да проучи биографията на доктора. С изненада бе установил, че миналото му почти не се отличаваше от това на Хъдсън: същият блестящ ум, същата отлична академична характеристика, дори същият университет. Дебел юноша, който отслабва и става директор на лабораторията „Патъндън“. Муни имаше борово зелени очи под заплашително надвиснали вежди и мустачки а ла Панчо Вила. Беше облечен небрежно с бял пуловер и сини джинси и съвсем не се вместваше в представата за сухия интелектуален тип.
Той стана от стола зад бюрото, отрупано с книжа, бележници и празни бутилки от „Пепси“, и раздруса ръката на Хейгън.
— Седнете, господин Джъдж, и ми кажете с какво мога да ви услужа.
Хейгън настани едрото си тяло върху един стол с права облегалка и заговори:
— Както ви споменах по телефона, аз работя в главната финансова инспекция и ни бе възложено да извършим ревизия на счетоводството ви и разходите ви за научните изследвания.