Той записа няколко телефонни номера, които Муни е набирал повече от един път през последните деветдесет дни. Два от тях беше вписал като лични разговори, четири — като служебни. Всичките бяха междуградски. Това беше единственият начин, който можеше да отведе Хейгън до друг член на „тайното ядро“.
Спазвайки правилата, той вдигна слушалката, набра номера на телефонистката на лабораторията и я помоли да му даде външна линия, като й обеща, че ще запише разговорите си. Беше късен следобед, а повечето от номерата, които беше извадил, имаха кодове на селища в Средния запад и по източното крайбрежие. Техните часови пояси бяха с по два или три часа напред и вероятно работното им време беше изтекло, но той упорито започна да набира.
— „Стогодишно снабдяване“ — обади се отегчен мъжки глас.
— Да, здравейте, мога ли да говоря с някой от шефовете?
— Фирмата е затворена. Тук е денонощният отдел за поръчки.
— Казвам се Джъдж и съм от федералното правителство — продължи Хейгън, използвайки фалшивото си име, в случай че разговорът се записва. — Извършваме финансова ревизия на физическата лаборатория „Патъндън“ в Бенд, щата Орегон.
— Обадете се утре сутринта, в работно време.
— Да, ще се обадя, но можете ли да ми кажете с какво точно се занимава фирмата?
— Доставяме специализирани резервни части и електроника за записващи устройства.
— С какво приложение?
— Предимно търговско. Видео за записване на съвещания, за лабораторни опити, за охранителни системи. Също и секретарски уредби. От тоя род неща, нали разбирате.
— Колко души персонал имате?
— Около дванайсет.
— Благодаря ви — рече Хейгън. — Много ми помогнахте. О, и още нещо, много ли поръчки получавате от „Патъндън“?
— Не особено. През два-три месеца поръчват по някоя част за осъвременяване или модифициране на видеосистемите си.
— Още веднъж ви благодаря. Дочуване.
Хейгън зачеркна този номер и продължи нататък. На следващите два номера се включи автоматичен секретар. Единият беше на химическа лаборатория към университета „Брандейс“ в Уолтхам, другият — на някаква фирма към Националната научна фондация във Вашингтон. Той си отбеляза да позвъни отново на другата сутрин и набра следващия номер — частен.
— Ало?
Хейгън бързо погледна името в дневника на Муни.
— Доктор Доналд Фримонт?
— Да.
Хейгън се представи и на него по същия начин.
— Какво точно ви интересува, господин Джъдж? — Гласът на Фримонт звучеше като на възрастен човек.
— Правя проверка на телефонните разговори. Обаждал ли ви се е някой от „Патъндън“ през последните три месеца? — попита Хейгън, като гледаше пред себе си датите на обажданията и се правеше на ударен.
— Да, да. Доктор Ърл Муни. Той беше мой студент в „Станфорд“. Аз се пенсионирах преди пет години, но ние продължаваме да поддържаме връзка.
— А случайно да сте имал студент на име Ленард Хъдсън?
— Ленард Хъдсън — повтори той, сякаш се опитваше да си спомни. — Срещал съм се с него два пъти, но той не е от моя клас. Това стана преди моето назначение в „Станфорд“. Когато той беше студент, аз преподавах в Колумбийския университет.
— Благодаря ви, докторе. Няма да ви безпокоя повече.
— Моля. На вашите услуги.
Четири задраскани номера. Следващото име в дневника беше Ансън Джоунс. Той набра номера с пълното съзнание, че нищо не става лесно и че за да направи удар, му трябваше 99 процента късмет.
— Ало?
— Господин Джоунс, обажда се Джъдж.
— Кой?
— Томас Джъдж. Работя във федералното правителство и в момента извършваме финансова ревизия на физическата лаборатория „Патъндън“.
— „Патъндън“ не ми говори нищо. Сигурно бъркате номера.
— А името „доктор Ърл Муни“ говори ли ви нещо?
— Изобщо не съм го чувал.
— Той ви се е обаждал три пъти през последните два месеца.
— Вероятно е било телефонна грешка.
— Но нали вие сте Ансън Джоунс и телефонът ви е с код три-нула-три, номер пет-четири-седем…
— Грешите и номера, и името.
— Преди да затворите, имам съобщение.
— Какво съобщение?
Хейгън замълча, после заговори бързо:
— Кажете на Лио, че Гунар иска да му плати за аероплана. Добре ли ме разбрахте?