— Ами ако не успеем?
— Ако не успеете какво?
— Да се върнем до 14:00 часа?
Ръководителят се усмихна леко.
— Не ви препоръчвам да се бавите, защото ще ви хване тропическа буря със скорост осемдесет километра в час, а този шейсетгодишен дирижабъл едва ли ще издържи.
— Приведохте убедителни аргументи — призна Пит.
— Като вземем предвид насрещния вятър — намеси се Гън, — трудно ще стигнем до района за претърсване преди 10:30 часа. При това положение няма да ни остане много време да го огледаме.
— Да — обади се Джордино, — но след като знаем пътя на Лебарон, значи ще се движим право към целта.
— Сбита програма — изказа гласно мислите си Пит пред никого определено, — и то доста сбита.
Тримата мъже от НЮМА тъкмо се наканиха да се качват на борда на дирижабъла, когато до него спря лимузината на Лебарон. От нея слезе Анджело и отвори пътническата врата. Оттам се появи Джеси и тръгна към мъжете. Беше облечена в изработен по поръчка костюм за сафари, а косата й бе вързана отзад с тънко шалче по модата на трийсетте години. Носеше кожена пътна чанта.
— Готови ли сме? — попита тя жизнерадостно, подмина групата и пъргаво се качи по стълбата в командния кош.
Гън хвърли мрачен поглед към Пит.
— Не ни спомена, че отиваме на пикник.
— И на мен никой не ми е споменавал подобно нещо — отвърна Пит и погледна към Джеси, която се беше обърнала към тях в рамката на вратата.
— Вината е моя — подвикна Джеси. — Забравих да ви предупредя, че аз ще бъда пилотът.
Джордино и Гън я гледаха така, сякаш бяха глътнали жива сепия. По лицето на Пит играеше весела усмивка.
— Без шегички — рече той.
— Реймънд ме научи как да управлявам „Проспъртиър“ — поясни тя. — Имам над осемдесет летателни часа зад уредите за управление и притежавам и разрешително.
— Без шегички — повтори Пит, вече заинтригуван.
На Джордино не му беше до смях и попита:
— А можете ли да се гмуркате, госпожо Лебарон?
— При въздушни скокове или под вода? Защото имам сертификат и за двата вида.
— Не можем да вземем жена с нас — отсече решително Гън.
— Моля ви, госпожо Лебарон — намеси се наземният ръководител. — Не знаем какво се е случило с вашия съпруг и полетът може да се окаже опасен.
— Ще използваме същия план за връзка, какъвто е използвал и Реймънд — продължи Джеси, подминавайки молбата на ръководителя. — Само че ако открием нещо любопитно, този път ще предаваме с обикновена реч, без никакви кодове.
— Но това е глупаво — не отстъпи Гън.
Пит сви рамене.
— Не знам, но аз съм за нея.
— Не говориш сериозно, нали?
— Защо пък не? — отвърна Пит със саркастична усмивка. — Твърдо вярвам в равноправието. Тя има точно толкова право да загине, колкото и ние.
Мъжете от наземния екип стояха притихнали като мишки, докато проследяваха с поглед как старият дирижабъл поема към огряното от изгряващото слънце небе. Изведнъж той започна да се спуска обратно. Всички затаиха дъх, когато колесникът докосна гребена на една вълна. После въздушният кораб бавно отскочи нагоре и тромаво започна отново да се издига.
Някой промълви тревожно:
— Давай, миличък, давай!
„Проспъртиър“ мъчително набираше височина с неравномерни тласъци нагоре от по няколко метра, докато най-накрая постигна равновесие на безопасно равнище. Мъжете долу не помръдваха от местата си и не отместваха погледи от дирижабъла, който постепенно се превърна в мъничка тъмна точка над притихналия хоризонт. Те останаха неподвижни дълго след като го загубиха от поглед, без да продумват, със свити от страх сърца. Днес нямаше да се играе волейбол. Всички се наблъскаха във фургона, обременявайки климатичната инсталация, и се скупчиха около радиоприемника.
Първото съобщение дойде в 07:00 часа. Пит обясни на какво се е дължало неравномерното издигане. Джеси пропуснала да компенсира липсата на подемна сила, причинена от допълнителния полезен товар, който Джордино и Гън бяха качили на борда.
Оттам нататък Пит държеше честотата отворена и поддържаше почти непрекъснат диалог с наземния екип, като съпоставяше наблюденията си с тези, описани в дневника на Лебарон по време на неговия полет.