Но той нямаше да умре сам.
Джордино отвори с мъка тръбата, извади от нея ракетна стартова уредба М-72 и я зареди с 66-милиметров реактивен заряд. Много бавно и предпазливо положи накрайника на наподобяващото „базука“ оръжие върху назъбеното парче стъкло, останало в рамката на прозореца, и се прицели. Мъжете в патрулната лодка, отдалечена на по-малко от километър и половина, трудно повярваха на очите си, когато видяха как вертолетът ненадейно се превърна в огромна огнена гъба. Звукът от експлозията се разнесе във въздуха като гръмотевица, последвана от дъжд от горящи парчета усукан метал, които изсъскваха и вдигаха облаци пара при съприкосновението им с водата.
Дирижабълът продължаваше да виси във въздуха, въртейки се около оста си. През съдрания кожух от много места изтичаше хелий. Кръглите подпори в него започнаха да се прекършват като сухи клони. Сякаш изпускайки последния си дъх, „Проспъртиър“ се сгърчи, напука се като яйчена черупка и се стовари върху разпенените вълни.
Пълната яростна разруха настъпи мигновено. За по-малко от двайсет секунди и двата двигателя се откъснаха от рамите си, подпорните греди, поддържащи командния кош, се разлетяха на всички страни, съпътствани от зловещ звук. Занитените връзки се пропукаха и вътрешната конструкция се разпадна с пронизителен шум като крехка играчка, захвърлена на улицата от пакостно дете.
Кошът за управление продължи да потъва и да се пълни с вода през разбитите прозорци. Сякаш гигантска ръка натискаше надолу дирижабъла, докато водата го погълна напълно и той изчезна от поглед. Тогава кошът се откъсна и се понесе като мъртво листо, теглен от усукани едни в други жици и кабели. След него се завлачиха остатъците от дуралуминиевия кожух, плющейки неукротимо като криле на летящ пиян прилеп.
Пасаж от жълтоопашати риби се пръсна във всички посоки изпод потъващата маса миг преди тя да се просне на морското дъно и да вдигне големи облаци фин пясък.
После всичко притихна като в гроб; единствено тихото бълбукане на издишвания въздух нарушаваше мъртвия покой.
Върху развълнуваната повърхност изуменият екипаж на канонерската лодка обхождаше нагоре-надолу мястото на произшествието и търсеше някаква следа от оцелели хора. Но те не виждаха нищо друго, освен уголемяващи се петна от гориво и машинно масло.
Ветровете на приближаващата се буря задухаха със сила 8. Височината на вълните достигна пет метра, което направи невъзможно всякакво по-нататъшно претърсване. На капитана на лодката не му остана друг избор, освен да промени курса и да поеме към някое тихо пристанище на Куба.
20.
Мътният облак тиня, който забулваше разкъсаните останки на „Проспъртиър“, се разнесе бавно от слабото водно течение на дъното. Пит се надигна на четири крака и огледа съборетината, която допреди малко представляваше кош за управление. Вътре, изправен и облегнал гръб на една изметната отвесна преграда, стоеше Гън. Левият му глезен бе издут като пашкул, но той, лапнал накрайника на дихателната тръба, вдигна ръка и с два пръста направи знака V.
Джордино упорито полагаше усилия да се изправи, като внимателно притискаше дясната страна на гърдите си. Дотук имаме един счупен глезен и вероятно няколко пукнати ребра, помисли си Пит. Можеше да бъде и по-лошо. Той се наведе над Джеси и повдигна главата й. През стъклата на леководолазната й маска очите й изглеждаха безизразни. Глухото свистене от регулатора и повдигането и спускането на гърдите й говореха, че дишането й е нормално, макар и малко по-учестено. Той прекара пръсти по ръцете и краката й, но не установи никакви пуквания. С изключение на няколкото тъмни синини, които щяха да изпъкнат още повече през следващите двайсет и четири часа, нямаше други наранявания. Сякаш да потвърди мислите му, тя хвана ръката му и здраво я стисна.
Удовлетворен, Пит насочи вниманието към себе си. Всичките му стави се сгъваха както подобава, мускулите му функционираха, нямаше нищо изкълчено. Въпреки това не се бе отървал невредим. На челото му се издуваше моравочервена цицина, а вратът му беше странно вдървен. Той пропъди чувството си за неразположение с утехата, че поне няма кървящи рани. Едно разминаване на косъм със смъртта за деня е достатъчно, рече си той. Сега последното нещо, което им трябваше, беше появата на някоя акула.