— Котвата! — изкрещя Пит. — Хвърлете котвата!
Гън едва чуваше Пит сред воя на вятъра. Той метна през борда един брезентов конусовиден сак, от чийто разширен край се подаваше желязна кука, после разви въжето, което бе завързал здраво за вертикалната стойка на носа на лодката. Когато котвеното съпротивление бе овладяно, лодката се извъртя спрямо вятъра и забави хода си.
Докато Джордино се оправяше с двигателя, Гън подхвърли въже на Пит, което той завърза под мишниците на Джеси. Гън започна да я тегли, а Пит заплува след нея сред разбиващите се над него вълни. Силата им отскубна маската от лицето му и солените пръски зашибаха очите му. Той удвои сили, когато видя, че бушуващото море отнасяше лодката по-бързо, отколкото той можеше да плува.
Джордино протегна мускулестите си ръце към водата, хвана Джеси за китките и я издърпа в лодката с лекотата, с която би издърпал петкилограмов костур. Почти през цялото време Пит стискаше очи и не толкова видя, колкото почувства въжето около раменете си. Но успя да различи захиленото лице на Джордино, който намотаваше въжето около огромните си ръце. След малко Пит лежеше на дъното на бясно клатещата се лодка, дишаше тежко и измигваше солта от очите си.
— Още една минута, и нямаше да успееш да хванеш въжето — извика му Джордино.
— Времето наистина лети, когато човек се забавлява — извика в отговор Пит.
Джордино само извъртя очи на самомнителната му забележка и се върна обратно при двигателя.
Сега срещу тях се задаваше непосредствена опасност. Докато не пуснеха двигателя в действие, за да стабилизират до известна степен лодката, първата по-огромна вълна щеше да я преобърне с дъното нагоре. Пит и Гън започнаха да спускат зад борда баластовите чували, което временно щеше да намали тази опасност.
Силата на вятъра беше безбожна. Той шибаше главите и телата им и запращаше в тях водни пръски, които жулеха лицата им като пясъчна вихрушка. Малката надуваема лодка се огъваше под напора на разбеснялото се море, а халата я завърташе във всички посоки, но тя успяваше по някакъв начин да се задържи на повърхността.
Пит коленичи върху твърдия гумен под, държейки здраво с дясната си ръка спасителното въже, и се обърна с гръб към вятъра. После изпъна напред лявата си ръка. Това беше стар моряшки номер, който винаги действаше безпогрешно в Северното полукълбо. Лявата му ръка щеше да посочи центъра на бурята.
Намираме се малко встрани от центъра, прецени той. Нямаше да могат да си поемат и глътка въздух в зоната на относителното затишие в центъра на урагана. Основният му път минаваше на цели осемдесет километра на северозапад. Най-лошото тепърва предстоеше.
Една вълна се разби в тях, след нея още една; две вълни в такава бърза последователност щяха да пречупят гръбнака на по-голям и по-твърд плавателен съд. Но малката жилава надуваема лодка само се отърси от водата и се изправи върху повърхността като игрив тюлен. Всички успяха да се хванат здраво и никой не бе изхвърлен зад борда.
Най-накрая Джордино направи знак, че е задействал двигателя. Никой не чуваше шума му от силния вой на вятъра. Пит и Гън започнаха бързо да вдигат котвата и баластовите чували.
Пит сви длани пред устата си и извика в ухото на Джордино:
— Карай по посока на бурята!
Беше невъзможно да се отклонят встрани от курса. Събраните ведно сили на вятър и вълни щяха да ги изхвърлят от лодката. Да поемат челно срещу бурята, означаваше да се подложат на жестока атака, от която никога нямаше да оцелеят. Единствената им надежда беше да се движат по пътя на най-малкото съпротивление.
Джордино кимна мрачно и избута лоста на дросела. Лодката направи остър завой в една бразда и се устреми напред по морето, което бе станало напълно бяло от поройните пръски. Всички се проснаха по корем на пода, освен Джордино. Той седеше омотал едната си ръка със спасително въже, а с другата бе хванал здраво лоста за управление на извънбордовия двигател.
Светлината на деня бавно чезнеше и след час щеше да настъпи нощ. Въздухът беше горещ и задушен и затрудняваше дишането. Почти плътната водна стена намаляваше видимостта до по-малко от триста метра. Пит взе водолазната маска на Джордино и надигна глава над носовата част. Изпита чувството, че е застанал в подножието на Ниагарския водопад и гледа нагоре.
Ледени тръпки побиха Джордино, когато ураганът изля яростта си върху тях. Това, че бяха оцелели толкова дълго време, беше истинско чудо. Той се преборваше с бушуващото море с обуздано безумие и отчаяно се опитваше да опази крехкия им оазис да не бъде залят от някоя вълна. Непрекъснато променяше положението на дросела, като се стараеше да направлява лодката непосредствено зад издигащите се високо гребени на вълните и в същото време през няколко секунди поглеждаше през рамо към дълбоката бразда, която ги следваше на десетина метра зад кърмата.