— Не говори глупости. Защо да се унищожава нещо, което може да се използва от следващите колонизатори, от постоянно живеещите колонизатори?
На монитора пред себе си Стайнмец видя от стотиците хиляди километра как лицето на Хъдсън почервеня.
— Мисля, че изразих ясно становището си, Лио. Ако се наложи, ще отбраняваме колонията Джърси, но не очаквай от нас да организираме хайка за убийство на невинни космонавти. Едно е да стреляш в космическа сонда без екипаж, и съвсем друго — да убиеш човек, задето е нарушил граници на територия, на която има пълното право да върви.
След думите му настъпи потискащо мълчание, но Хъдсън не очакваше нещо друго от Стайнмец. Мъжът не беше страхливец. Ни най-малко. Хъдсън беше чувал за много стълкновения и разправии, в които е бил въвличан Стайнмец. Бивал е притискан и повалян на пода, но щом се е изправял на крака, кипящ от ярост, е продължавал да се бие като десет въплъщения на дявола.
Хъдсън наруши мълчанието.
— Да предположим, че съветските космонавти кацнат на осемдесет километра от колонията. Това ще ти докаже ли, че възнамеряват да я превземат?
Стайнмец се измести в издълбания от камък стол, твърдо решен да не отстъпва.
— Ще трябва да изчакаме и да се уверим.
— Никой не е печелил битка, като е поддържал отбранително положение — каза Хъдсън. — Ако кацнат в обсега на удара и покажат намерения да нападнат колонията, ще направиш ли компромис да атакуваш?
Стайнмец наведе глава в знак на съгласие.
— След като държиш да ме притиснеш в ъгъла, не ми оставяш голям избор.
— Рисковете са огромни — рече Хъдсън. — Нямаш никакъв друг избор.
24.
Мъглата в съзнанието на Пит се разпръсна и сетивата му започнаха да се съживяват като светващи една след друга контролни лампи на електрическа верига. Той бавно повдигна клепки и фокусира поглед в най-близкия обект. В продължение на половин минута остана вторачен в набръчканата от вода кожа на лявата си ръка, после загледа оранжевия циферблат на водолазния си часовник така, сякаш го виждаше за първи път.
В сумрака светещите стрелки показваха 6:34 — само два часа, откакто се бяха измъкнали от коша за управление на дирижабъла, а му се струваше, че е минала цяла вечност, изпълнена със събития, всички от които като че ли се бяха случили на сън.
Вятърът от морето все още бушуваше със скоростта на експресен влак, а морските пръски, заедно с дъжда, шибаха още по-силно гърба му. Той се помъчи да се повдигне, но краката му като че ли бяха нагазили в бетон. Обърна глава и ги погледна — до половината бяха заровени в пясъка, натрупван от приливните вълни.
Пит полежа още няколко минути, за да събере сили — чувстваше се като изхвърлен на брега разбит и очукан плавей. От двете му страни, като високи жилищни сгради с изглед към алея, се издигаха големи скални блокове. Първата му съзнателна мисъл беше за онова, което направи Джордино — успя да ги преведе през игленото ухо на скалната бариера.
В този момент дочу през воя на вятъра немощния глас на Джеси. Изрови краката си и запълзя на четири крака през халата, като плюеше и изтръскваше солената вода, пълнеща ноздрите, устата и гърлото му.
Пълзейки и залитайки през бръскащия пясък, най-сетне откри Джеси. Тя седеше замаяна, влажната й коса падаше на клечки върху раменете, а в скута й бе подпрял глава Гън. Щом зърна Пит, очите й мигом се разшириха от облекчение.
— О, слава богу — промълви тя и бурята отнесе думите й.
Пит обгърна с ръце раменете й и я притисна утешително към себе си. После погледна към Гън.
Той беше в полусъзнание. Счупеният му глезен беше издут като футболна топка. На челото му, под линията на косата, имаше грозна цепнатина, а на няколко места тялото му бе разкъсано от корали. Но той бе все още жив и дишаше дълбоко и равномерно.
Пит сложи ръка над очите си и огледа брега. Джордино не се виждаше никъде. Отначало Пит не можеше да повярва. Секундите минаваха, а той се мъчеше да се задържи изправен във фучащата хала и се взираше отчаяно в бушуващия мрак. По едно време във водовъртежа на една оттичаща се вълна му се мерна нещо оранжево и той веднага разпозна срязаната на парчета гумена лодка. Вълната я повлече със себе си към морето, но следващата приливна вълна я грабна и я понесе обратно към брега.
Пит нагази тромаво до кръста във водата, без да се съобразява с разбиващите се около него вълни. Гмурна се под разпарцалената лодка и заопипва наоколо като слепец. Пръстите му докосваха само разкъсаната гумирана материя. Някакво дълбоко предчувствие го подтикна да се увери докрай и той задърпа лодката към брега.