След малко вратата се отвори и на прага застана младеж, не по-възрастен от деветнайсет години. В ръка държеше автоматичен пистолет, голям колкото домакински чук, насочен право в корема на Пит. Младежът му направи знак да тръгне вляво по дълъг коридор и Пит се подчини. Двамата минаха покрай няколко метални врати и Пит се запита дали зад някоя от тях не се намираха Джордино и Гън.
Спряха пред асансьор, чиито врати се задържаха отворени от друг пазач. Влязоха в кабината и Пит почувства леко налягане в краката си, когато тя потегли. Погледна светлинното табло над вратата и видя на него лампички за пет нива. Мащабен проект, помисли си той. Асансьорът спря и вратите се отвориха автоматически.
Пит и пазачът му прекрачиха в застлана с килим стая със сводест таван. Двете странични стени бяха заети от полици, претъпкани със стотици книги. Повечето бяха на английски език, като много от тях бяха романи от едни от най-продаваемите съвременни американски автори. Огромна карта на Северна Америка изпълваше цялата насрещна стена. Помещението приличаше на частен кабинет. Върху голямо бюро със старинна резба и мраморен плот бяха натрупани текущи издания на „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“, „Уолстрийт Джърнъл“ и „Ю Ес Ей Тудей“. От двете страни на вратата имаше маси с купчини от технически списания, сред които се виждаха „Компютър Текнолъджи“, „Сайънс Дайджест“ и „Еър Форс Джърнъл“. Върху дебелия виненочервен килим бяха подредени на еднакво разстояние един от друг шест стола, тапицирани със зелена кожа.
Запазвайки мълчание, пазачът влезе отново в асансьора и остави Пит сам насред празната стая. Сигурно им трябва време, за да понаблюдават маймуната, помисли си той. Не си направи труда да огледа помещението за видеокамера. Не се съмняваше, че е скрита някъде и записва действията му. Реши да пробва. Олюля се като пиян, обърна очи и се строполи върху килима.
След петнайсет секунди една замаскирана врата, чиито ръбове съвпадаха напълно с линиите на ширините и дължините на огромната стенна карта, се отвори и в стаята влезе нисък, спретнат мъж в съветска военна униформа с елегантна кройка. Той коленичи до Пит и се вгледа в полуотворените му очи.
— Чувате ли ме? — попита мъжът на английски.
— Да — промълви Пит.
Руснакът отиде до една от масите и наклони кристална гарафа над кристална чаша. Върна се при Пит и повдигна главата му.
— Изпийте това — заповяда му той.
— Какво е то?
— Коняк „Курвоазие“, остър и тръпчив на вкус — отвърна руснакът с безупречно американско произношение. — Ще се отрази добре на състоянието ви.
— Предпочитам по-силния и по-мек „Реми Мартен“ — каза Пит и вдигна чашата си. — Наздраве!
Изпи коняка на няколко глътки, след това с лекота се изправи на крака и седна на един от столовете.
Офицерът се усмихна и подметна:
— Много бързо се възстановихте, господин…
— Снодграс. Елмър Снодграс от Молин, щата Илинойс.
— Каква приятна среднозападна нотка в говора — отбеляза руснакът, докато се настаняваше зад бюрото. — Аз съм Пьотър Великов.
— Генерал Великов, ако правилно съм запомнил руските военни нашивки.
— Съвсем правилно — потвърди Великов. — Искате ли още коняк?
Пит поклати глава и продължи да изучава мъжа зад бюрото. Доколкото можа да прецени, Великов не беше по-висок от метър и седемдесет и четири, тежеше около шейсет килограма и наближаваше петдесетте години. Излъчваше добронамереност, но въпреки това Пит долови и прикрита студенина. Косата му беше ниско подстригана и черна, леко прошарена само на слепоочията и оредяваща в средата над челото. Имаше очи, сини като алпийско езеро, и лице със светла кожа, чиито черти го оприличаваха повече на римлянин, отколкото на славянин. Ако си сложеше тога и венец на главата, представи си Пит, Великов спокойно можеше да послужи за модел на мраморен бюст на Юлий Цезар.
— Надявам се, няма да възразите, ако ви задам няколко въпроса — каза любезно Великов.
— Ни най-малко. Никакви ангажименти не ме притискат до края на деня. Времето ми е на ваше разположение.
В очите на Великов проблеснаха студени пламъчета, но само след миг изчезнаха.
— Предполагам, ще ми кажете как се озовахте на Кайо Санта Мария.
Пит разпери безпомощно ръце и отвърна:
— Няма смисъл да ви губя времето. Най-добре е да направя пълни самопризнания. Аз съм главен директор на Централното разузнавателно управление. Заедно със съвета на директорите решихме да направим страхотна реклама, като наемем един дирижабъл и пуснем валидни купони за тоалетна хартия по цялата дължина на Куба. Казаха ми, че там имало остър недостиг от нея. За нещастие обаче, кубинците не ни разрешиха да осъществим тази рекламна стратегия и откриха огън срещу нас.