Генерал Великов наблюдаваше Пит търпеливо, но раздразнено. После сложи на върха на носа си очила за четене и отвори една от папките върху бюрото.
— От досието ви, господин Пит, Дърк Пит, ако правилно го произнасям, научавам, че в профила за характера ви е отбелязано „склонност към сдържано остроумие“.
— А не пише ли, че съм патологичен лъжец?
— Не, но, както изглежда, имате богата история и жалко, че не сте на наша страна.
— О, я стига, генерале, какво бъдеще може да има един неконформист в Москва?
— Кратко, опасявам се.
— Поздравявам ви за откровеността.
— Защо не ми кажете истината?
— Стига да пожелаете да повярвате в нея.
— Съмнявате ли се?
— Да, ако се придържате към комунистическата мания да виждате зад всеки камък някаква конспирация на ЦРУ.
— Май изпитвате огромно пренебрежение към Съветския съюз.
— Кажете ми едно нещо, направено от хората ви през последните седемдесет години, което да е спечелило награда за хуманност. Това, което ме смайва, е, защо руснаците се правят на разсеяни, че светът гледа на тях като на посмешището на света. Вашата империя е най-патетичната шега на историята. Двайсет и първият век вече чука на вратата, а вашето правителство действа така, сякаш сме още в трийсетте години.
Очите на Великов не трепваха, но Пит забеляза, че по лицето му изби червенина. Беше ясно, че генералът не е свикнал да му се говори така от човек, на когото той гледа отвисоко като на враг на държавата му. Очите му изучаваха Пит с непогрешимия поглед на съдия, който претегля на везните живота на осъден убиец. После изведнъж лицето му доби замислен вид.
— Ще се погрижа коментарите ви да бъдат предадени в Политбюро — рече той сухо. — А сега, ако сте приключил с речта си, господин Пит, чакам с интерес да чуя как попаднахте тук.
Пит посочи с брадичка гарафата на масата.
— Мисля, че сега имам нужда от още коняк.
— Моля, обслужете се.
Пит си наля половин чаша и седна отново на стола си.
— Това, което ще ви кажа, е самата истина. Искам да разберете, че нямам причина да ви лъжа. Доколкото знам, не съм пратен от правителството на никаква разузнавателна мисия. Да разчитам ли, че сте ме разбрал дотук, генерале?
— Да.
— Включено ли е скритото ви записващо устройство?
Великов любезно кимна.
— Да.
И Пит се впусна да разказва подробно за изчезналия дирижабъл, за срещата на Джеси Лебарон с адмирал Сандекър, за последния полет на „Проспъртиър“ и накрая, за отърваването им по чудо от урагана. Не спомена обаче нищо за сваления от Джордино патрулен хеликоптер, нито за гмуркането им до „Циклопи“.
Великов не вдигна поглед, когато Пит свърши и млъкна. Прегледа няколко страници от досието, без за миг да промени изражението си. Имаше вид на човек, който е на светлинни години оттук и не е чул нито една дума от разказа.
Пит реши и той да се включи в играта. Взе чашата си с коняк и стана от стола. Приближи се до купчината с вестници и с лека изненада видя, че най-горният „Вашингтон Поуст“ е с днешна дата.
— Изглежда имате много експедитивна куриерска служба — отбеляза той.
— Моля?
— Вестниците ви са остарели само с няколко часа.
— С пет, казано по-точно.
Конякът приятно стопли празния стомах на Пит. Опасните последствия от положението му се стопиха след третата чаша. И той предприе атака.
— Защо държите в плен Реймънд Лебарон?
— Засега той ни е гост.
— Това не обяснява защо присъствието му се пази в тайна вече две седмици.
— Не съм длъжен да ви давам никакви обяснения, господин Пит.
— Защо Лебарон получава вкусна вечеря, облечен в официално облекло, а аз и приятелите ми сме принудени да ядем и да се обличаме като обикновени затворници?
— Защото сте точно такива, господин Пит, обикновени затворници. Господин Лебарон е много богат и влиятелен човек и разговорът с него носи само полза. Докато вие сте просто неудобен. Това задоволява ли любопитството ви?