Девет малки индианчета, а после още четири…
Сега „тайното ядро“ според списъка на Хейгън се състоеше от:
| Реймънд Лебарон | Последно известно местонахождение — Куба |
| Генерал Марк Фишър | Колорадо Спрингс |
| Клайд Бут | Албакърки |
| Ъруин Мичъл | Хюстън |
| Стив Буш | Калифорния |
| Дийн Бийгъл (?) | Филаделфия (Самоличност и местонахождение непроверени) |
| Даниел Клайн (?) | Вашингтон (Като по-горе) |
| Ленард Хъдсън | Мериленд (Местоположение непроверено) |
| Гунар Ериксън | Мериленд (Като по-горе) |
Крайният му срок изтичаше след шейсет и шест часа. Бе държал непрекъснато в течение президента за развоя на нещата и накрая го предупреди, че е на път да приключи разследването. Президентът вече подбираше доверени хора, които да съберат членовете на „тайното ядро“ и да ги закарат до място, което предстоеше да бъде определено. Козовата карта на Хейгън се свеждаше приблизително до последните три имена в списъка. Той предполагаше, че и тримата са в един кюп.
Хейгън промени обичайната си практика и реши да не губи време с наемането на кола, след като самолетът му кацне на международното летище на Филаделфия. Малко преди приземяването пилотът му поръча от самолета една лимузина „Линкълн“ и тя вече го чакаше пред стълбичката на самолета. Докато изминаваха трийсет и осем километровия път покрай река Скайлкил до парка Вали Фордж, той написа доклада си до президента и състави план за ускоряване издирването на Хъдсън и Ериксън, чийто общ телефонен номер се оказа закрит телефонен пост в празна къща близо до Вашингтон.
Хейгън затвори куфарчето си тъкмо когато колата минаваше покрай парка, където армията на Джордж Вашингтон бе лагерувала през зимата на 1777–78 година. По много от дърветата все още се виждаха златни листа, а близките хълмове тепърва щяха да покафеняват. Шофьорът отби по един път със стари каменни стени от двете му страни, който се виеше по хълма и откриваше красива гледка към парка.
Историческата странноприемница „Конница и артилерия“ бе построена през 1790 година като спирка за дилижанси и гостилница за пътниците. Беше разположена сред просторни ливади до малка горичка. Представляваше живописна триетажна постройка със сини кепенци и внушителна предна веранда. Странноприемницата се явяваше оригинален образец на едновремешна фермерска постройка, изградена от варовик, и на нея имаше плоча, отбелязваща, че е включена в националния регистър за исторически паметници.
Хейгън слезе от лимузината, изкачи стъпалата до верандата с няколко старомодни люлеещи се столове и влезе в преддверието, обзаведено със старинни мебели. Уютът се подсилваше от камина, в която пращеше голяма цепеница. На входа на залата за хранене го посрещна момиче, облечено в колониален стил и го заведе до една маса.
— Тук ли е Дийн? — подметна той нехайно.
— Да, господине — отвърна с усмивка момичето. — Сенаторът е в кухнята. Искате ли да се видите с него?
— Ще му бъда много благодарен, ако ми отдели няколко минути.
— Желаете ли междувременно да прегледате картата с менюто?
— Да, моля.
Хейгън хвърли бърз поглед на менюто и откри, че предлаганите стари американски ястия бяха доста изкушаващи. Умът му обаче съвсем не беше в яденето. Възможно ли е Дийн Бийгъл да се окаже сенаторът Дийн Портър, който навремето председателстваше влиятелната комисия по външните връзки и който само с няколко пункта загуби предварителната президентска надпревара срещу Джордж Макгъвърн? Като член на Сената близо трийсет години пенсионираният вече от две години Портър бе оставил незаличима следа в американската политика.
От летящата врата на кухнята, бършейки ръце с края на престилката си, се появи плешив мъж, наближаващ осемдесетте години. Изглеждаше най-обикновен човек с лице като на дядо. Той спря до масата на Хейгън и го погледна безизразно.
— Искал сте да ме видите.
Хейгън стана на крака.