— Сенатор Портър?
— Да.
— Аз съм Айра Хейгън. Също съм собственик на ресторант, предлагащ само американски ястия, но не чак толкова разнообразни като вашите.
— Лио ми каза, че може би ще дойдете — изтърси направо Портър.
— Няма ли да седнете, моля?
— Ще хапнете ли нещо, господин Хейгън?
— Такова беше намерението ми.
— Тогава разрешете ми да ви предложа бутилка местно вино за сметка на заведението.
— Благодаря ви.
Портър направи знак на сервитьорката и й даде поръчката, после се обърна отново към Хейгън и го погледна право в очите.
— Колко от нашите хора успяхте да разкриете?
— С вас, шестима — отвърна Хейгън.
— Имал сте късмет, че не сте отишъл в Хюстън. Лио ви беше подготвил група посрещачи.
— От самото начало ли сте в „тайното ядро“, сенаторе?
— Станах член през 1964 година и помагах в тайното финансиране.
— Поздравявам ви за първокласната ви работа.
— Доколкото разбирам, работите за президента.
— Точно така.
— Какво възнамерява той да прави с нас?
— Да ви връчи най-сетне наградите, които тъй много ви се полагат. Но основната му грижа е да попречи на хората ви на луната да предприемат война.
Портър замълча, когато сервитьорката донесе бутилката с изстудено бяло вино. Сръчно извади тапата и отля в една чаша. Отпи голяма глътка, задържа я за малко в устата си, преди да я глътне и кимна.
— Доста е добро — рече и напълни чашата на Хейгън. — Преди петнайсет години, господин Хейгън, нашето правителство извърши глупавата грешка да подари космическата ни технология по недомислен начин, който бе оповестен като „ръкостискане в космоса“. Ако си спомняте, това беше шумно разгласена съвместна мисия между американските и руските космически програми, която призова космонавтите на „Аполо“ да се срещнат в орбита с космонавтите на „Союз“. Още от самото начало аз се обявих против това, но събитието стана в годините на разведряване и гласът ми се чу като вик в пустиня. Тогава нямах никакво доверие в руснаците, нямам им доверие и сега. Цялата им космическа програма е основана на политическа пропаганда и на нищожно техническо постижение. Ние запознахме руснаците с американската технология, която беше с двайсет години по-напред от тяхната. Мина толкова време, а съветската космическа апаратура е все още само подобие на всичко, създадено от нас. Профукахме четиристотин милиона долара за един научен подарък. Тогава си дадох дума никога да не допусна това да се повтори. Затова сега няма да стоя със скръстени ръце и да оставя руснаците да обират плодовете на „Колонията Джърси“. Ако те ни превъзхождаха в техническо отношение, нямаше да се усъмня, че щяха да възпрепятстват достъпа ни до луната.
— Значи сте съгласен с Лио, че първите руснаци, които кацнат на луната, трябва да бъдат унищожени.
— Те ще направят всичко по силите си, за да заграбят от лунната ни база всяко научно изобретение, което им падне. Погледнете действителността, господин Хейгън. Да сте виждал наши тайни агенти да купуват руска технология на високо ниво и да я изнасят контрабандно на Запада? Руснаците не могат да не се осланят на нашия прогрес, защото са твърде глупави и късогледи, за да прогресират самостоятелно.
— Нямате високо мнение за руснаците — отбеляза Хейгън.
— Когато Кремъл реши да създаде по-добър свят, вместо да го разделя и владее, може и да променя мнението си.
— Ще ми помогнете ли да намеря Лио?
— Не — отвърна откровено сенаторът.
— Най-малкото, което „тайното ядро“ може да направи тогава, е да изслуша президента, докато той излага становището си.
— Затова ли ви е изпратил?
— Той се надява да открия всички вас, докато все още има време.
— Време за какво?
— След по-малко от четири дни първите съветски космонавти ще кацнат на луната. Ако хората ви от колонията Джърси ги убият, руското правителство може с пълно право да изстреля космическа совалка или космическа лаборатория.
Сенаторът вдигна очи към Хейгън и погледът му стана леден.
— Интересно предположение. Сигурно ще трябва да чакаме и да видим какво ще стане, така ли?
33.
Пит свали винтовете на пантите на гардероба, като използва закопчалката на верижката на часовника си за отвертка. След това плъзна плоската страна на едната панта между бравата и металната пластинка на касата. Тя влезе почти цялата. Сега не му оставаше нищо друго, освен да чака пазачът да дойде с вечерята.