Прозя се и се излегна на леглото, връщайки мислите си към Реймънд Лебарон. Образът на известния издателски магнат изплува в съзнанието му някак неясен и напукан. Лебарон не отговаряше на представата за личност от такава величина. Приличаше повече на сплашен човек. Нито веднъж не спомена дума, казана от Джеси, Ал или Руди. А те положително бяха предали по него нещо насърчаващо за Пит. Държането на Лебарон му се стори доста подозрително.
Пит чу ключалката да се превърта и седна на леглото. Влезе пазачът и му подаде подноса, който държеше с едната ръка. Пит го пое и го постави в скута си.
— Какво лакомство си ми донесъл тази вечер? — попита го с ведър глас Пит.
Пазачът изви презрително устни и само сви рамене. Пит не обвиняваше младежа. Подносът съдържаше една тестена кнедла, резен безвкусен хляб и купа отвратително пилешко задушено.
Пит беше гладен, а и по-важното беше да поддържа силите си. Погълна помията, въздържайки се да не повърне, и върна подноса на пазача, който го взе безмълвно и излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.
Пит мигом скочи от леглото, падна на колене и плъзна пантата между бравата и страничната част на касата, за да попречи на езичето да влезе в отвора на металната пластинка. Едновременно с това притисна рамо във вратата и тропна по нея с другата панта, за да имитира щракването на влязлото на мястото си езиче.
Веднага щом чу стъпките на пазача да се отдалечават по коридора, той открехна вратата, махна една лепенка, покриваща рана на ръката му и я залепи върху отвора за езичето на бравата.
След като свали сандалите си и ги напъха в колана на панталона, затвори вратата и залепи напряко на процепа между вратата и касата един косъм. Тръгна безшумно по празния коридор с гръб, плътно опрян до стената. Нямаше следи от други пазачи или охранителни системи.
Първата цел на Пит беше да открие приятелите си и да разработи план за бягство. Но след двайсетина крачки по коридора се натъкна на тясна, кръгла аварийна шахта със стълба, която водеше нагоре към пълен мрак. Реши да провери докъде ще го изведе. Изкачването му се стори безкрайно и той разбра, че стълбата води към горните нива на подземното съоръжение. Най-накрая ръцете му напипаха дървен капак над главата му. Той се приведе и бавно започна да го повдига с гръб. Капакът изскърца шумно, докато се отваряше.
Пит стаи дъх и замръзна на място. Минаха пет минути и нищо не се случи, никой не извика. Когато най-после повдигна капака достатъчно, за да огледа наоколо, пред очите му се разкри циментов под на гараж с няколко военни и строителни транспортни средства. Помещението беше просторно — двайсет и пет на трийсет метра, с таван, висок пет метра, укрепен с няколко стоманени греди. Площта за паркиране беше тъмна, но от канцеларията в дъното струеше силна светлина. Вътре седяха край маса двама руснаци в армейски работни дрехи и играеха шах.
Пит се измъкна от шахтата, тръгна покрай паркираните коли, запълзя на четири крака под прозореца на канцеларията и стигна до портала. Да се отдалечи на такова голямо разстояние от килията си, се оказа изненадващо лесно, но поражението дойде точно тогава, когато най-малко го очакваше. Вратата беше електрическа. Не беше възможно да я задейства, без да вдигне на крак шахматистите.
Придържайки се в сянката, той продължи да се движи покрай стената, за да провери за друг изход. Дълбоко в себе си знаеше, че е безсмислено. Ако сградата се намираше на повърхността, вероятно представляваше още една могила, чийто портал за големи превозни средства се явяваше единственият вход и изход.
Той направи пълен кръг около стените и се върна на мястото, откъдето беше тръгнал. Обезсърчи се и вече мислеше да се откаже, но когато вдигна глава забеляза на тавана въздушен вентилатор. Прецени, че е достатъчно широк, за да се провре през него.
Пит безшумно се покатери на покрива на един товарен автомобил и се повдигна на една от подпорните греди. Оттам бавно се промуши през дългия деветдесет сантиметра отвор на вентилатора и подаде глава навън. Свежият, влажен въздух, който го лъхна му подейства ободрително. Предположи, че стихващият вятър на урагана духа с не повече от трийсет километра в час. Облачността беше разкъсана и изгрялата четвърт луна му предоставяше видимост до стотина метра.
Следващият му ход беше да се прехвърли през високия зид, опасващ съоръжението. Караулното помещение при портала вече не беше празно, така че нямаше как да се мине през него, както преди две вечери.