— Кога смяташ да осъществиш бягството? — попита Джордино.
— Утре вечер, веднага след като пазачът донесе вечерята.
Гън изгледа продължително Пит.
— Ще трябва да вървиш сам, Дърк.
— Заедно дойдохме и заедно ще си тръгнем.
Джордино поклати глава.
— Няма как да носиш Джеси и мен на гръб.
— Той е прав — намеси се Гън. — Двамата с Ал не сме в състояние да пропълзим и два метра. По-добре да останем, отколкото да напакостим и на теб. Вземи двамата Лебарон и доплувайте до Щатите.
— Не мога да рискувам да се доверя на Реймънд Лебарон. Сигурен съм, че ще ни издаде. Той нагло излъга, като ми каза, че островът не служел за нищо друго, освен за място за уединение на бизнесмени.
Гън заклати глава от почуда.
— Къде се е чуло и видяло място за уединение, пазено от военни, които измъчват гостите си!
— Отпиши Лебарон — рече Джордино и очите му потъмняха от ярост. — Но, за бога, спаси Джеси, преди оня кучи син Глай да й е видял сметката.
Пит стоеше объркан.
— Не мога да си тръгна и да ви оставя и двамата да умрете.
— Ако не го сториш — мрачно каза Гън, — ти също ще умреш и тогава няма да има кой да разкаже какво става тук.
34.
Настроението беше тържествено, но лишено от патос поради дългия промеждутък от време. На сутрешната церемония се бяха събрали не повече от стотина души. Независимо от присъствието на президента, само една телевизионна мрежа си бе направила труда да изпрати снимачен екип. Малката тълпа стоеше смълчана в усамотения ъгъл на парка Рок Крийк и слушаше завършека на краткото обръщение на президента.
— … И ние сме се събрали тази сутрин, за да отдадем закъсняла почит на осемстотинте американци, които загинаха на връх Бъдни вечер през 1944 година, след като транспортният им кораб „Леополдвил“ бе торпилиран край пристанището на Шербург, Франция… Нито една такава трагедия по време на война не е била лишавана от честта, която заслужава. Нито една подобна трагедия не е изпадала в такова пълно забвение.
Той замълча и кимна към покритата статуя. Покривалото бе свалено, за да разкрие самотна фигура на гордо изправен войник, с решителност в очите, облечен с войнишки шинел, пълно полево снаряжение и карабина М-1, метната през рамо. В бронзовата скулптура на боеца в човешки ръст се долавяше накърнено достойнство, подсилено от водата, която се плискаше в глезените му.
След продължилите минута ръкопляскания президентът, който бе служил в Корея като лейтенант в артилерийска част на морската пехота, започна да се ръкува с оцелелите от „Леополдвил“ и други ветерани от войната. Както се ръкуваше и в същото време се приближаваше към лимузината на Белия дом, той изведнъж се закова на място, когато подаде ръка на десетия мъж от редицата.
— Беше трогателна речта ви, господин президент — каза познат глас. — Може ли да поговорим насаме?
Устните на Ленард Хъдсън бяха разтеглени в иронична усмивка. От приликата му с помощника на игрището за голф Реджи Салазар нямаше и помен. Косата му беше гъста и посивяла като заострената му сатанинска брада. Беше облечен с пуловер с висока яка и туидено спортно сако. Памучните му панталони бяха с цвят на печено кафе, а обувките му от английска кожа блестяха като огледало. Изглеждаше така, сякаш беше излязъл от реклама за коняк в луксозно списание.
Президентът се обърна и каза нещо на агента от тайните служби, който стоеше на по-малко от крачка от лакътя му.
— Този човек ще ме придружи до Белия дом.
— Това е голяма чест за мен, господин президент — отбеляза Хъдсън.
Президентът го изгледа и реши да продължи шарадата. По лицето му се разля приятелска усмивка.
— Не мога да пропусна случая да разменя спомени за войната със стар приятел, нали, Джо?
Президентската автоколона си проби път през натовареното движение с мигащи червени светлини и сирени и зави по Масачузетс авеню. В продължение на близо две минути никой от двамата мъже не проговори. Най-сетне Хъдсън наруши мълчанието.
— Спомнихте ли си откъде се познаваме?
— Не — излъга президентът. — Нямам никакъв спомен да съм ви виждал преди срещата ни на игрището.
— Сигурно се срещате с толкова много хора, че…
— Откровено казано, имам на главата си много по-важни дела.