Продължавам да се въртя из коридорите на Селището, да гледам, да слушам и да се опитвам да събера всички данни в едно цяло. Все още обаче не всичко ми е ясно.
Вървях по един от страничните коридори, на които са разположени жилищните помещения, когато ненадейно дочух иззад открехната врата силни гласове.
— Много добре знаеш, че нищо не може да се промени. Времето е изтекло, няма основания за продължение — говореше някой с раздразнен тон.
— Ами нали подадох молба… — Вторият глас беше скърцащ, разтреперан.
— Не е уважена. Че и защо ли? Законът е еднакъв за всички.
— За всички ли? Така, значи? А те, те самите? За тях не се отнася, нали?
— Мълчи! Децата слушат!
— Това е свинщина! Не съм съгласен!
— Кой те пита! Тук е написано черно на бяло. Хайде, тръгвай. Още от рождението си знаеш, че така ще бъде…
Иззад вратата се чу шум от боричкане. Дръпнах се навреме. Миг след това от вратата изскочиха двама пазачи, които влачеха възрастен мъж. Скрит в стенната ниша наблизо, гледах как той ги хапе по ръцете и ги рита по краката.
— Пуснете ме, мръсни лакеи, блюдолизци, дано вакуумът ви разкъса на парчета, дано! — крещеше той толкова силно, че вратите на съседните помещения се отвориха и любопитните съседи подадоха глави в сумрачния коридор.
— Какво става? Кой вика? — попитаха се едни други.
— Нищо особено — успокоително обясни някой. — Прибират стария Мое за пенсия.
— Пфу! — изплю се някой досами нишата, в която се бях скрил. — Да му се не види макар…
— Моля? Какво каза? — Въпросът бе зададен от някакъв млад мъж, изскочил с бързи крачки от тъмния коридор. Насочи фенерчето, което държеше в ръката си, към лицето на онзи, който се изплю.
— Нищо особено.
— А на мен ми се стори, че тук някому нещо не се харесва, а?
— Чупка, кука такава! Що се заяждаш? — викна някой от мрака. Младежът насочи светлината на фенерчето към него. В същия миг над главата му угасна лампата на тавана, ударена с нещо тежко. Светлинният сноп се плъзна по коридора, а собственикът на фенерчето извади от джоба си бележник и започна да си записва нещо.
— Ей, колега! — рекох от тъмната ниша.
Той отскочи до стената, търсейки ме със светлината.
— А, космонавт… — полу на себе си, сякаш с облекчение каза той. — Какво има?
— Защо той не искаше да отиде с тях?
— Този, старият ли? Е, понякога се случва някой, дето му е дошло времето, пък не иска да освободи щата.
— Къде го заведоха?
— Нали ти казах! За пенсия. Лимитът му се свърши, трябваше да отстъпи мястото на друг.
— Но… но нали ще остане в Селището? Човекът с фенерчето се втренчи в мен, вероятно подозираше, че се подигравам с него.
— Нали ти обясних, че го взеха за пенсия. От ясно по-ясно и нормално, нали така?
— Аха… — измърморих. — Разбирам.
Но не разбирах кой знае колко. Можех само да предполагам. Доста думи бяха променили значението си, докато ни е нямало.
Беше доста късно през нощта, когато се озовах при бариерата. Пазачът не ми обърна особено внимание, затова се спрях и няколко минути гледах как работниците от службата по чистотата докарват с колички контейнерите с отпадъци и ги подреждат до бариерата. От другата й страна се появиха униформени служители от зоната на Шлюза. Иззвъня някакъв звънец, пазачът се огледа внимателно наоколо и бариерата бавно се повдигна. Избутаха количките от другата страна. Пазачът се приближи до контейнерите и когато бариерата отново падна, той извади от джоба си някакъв уред и го опря последователно до всеки контейнер. После вдигна ръка, сигнализирайки, че количките могат да продължат към изхода.
Нямаше да е лесно да се измъкне човек оттук. Особено когато не се знае какво има по-нататък и още колко пазачи ще се появят по пътя. Районът на Шлюза се охраняваше прекалено зорко, за да запланувам бягството си оттам.
Смятах вече да свия към моята квартира, когато съзрях цяла процесия от хора и коли да се задава от дълбините на главния тунел. Най-отпред се движеше платформа, на която седеше побелял старец в тържествено облекло — несъмнено член на съвета, понеже сред простосмъртните граждани не се срещаха хора на толкова преклонна възраст. Ескортираха го няколко въоръжени пазачи. Тази платформа бе следвана от друга, върху която имаше метален цилиндър, дълъг около два метра и с диаметър над половин метър.
Бариерата се вдигна, пазачът застана мирно. Без да намаляват ход, колите продължиха и скоро изчезнаха в полумрака на водещия към изхода тунел.
До мен застана млада, стройна жена. Тя гледаше след отдалечаващата се процесия с някакъв странен, ожесточен израз на лицето.