— Хмм… и кому например…? На Съвета на експертите ли?
На устните й се изписа презрителна усмивка.
— А на вас нареждат да живеете, за да просъществува човечеството, така ли? — попитах аз и докоснах ръката й.
— Те вече знаят, че този път не води доникъде. Затова не допускат някой да донесе достоверна информация за положението на Земята. Защото би могло да се каже, че няма пречки да се завърнем, но… Но ние не сме пригодни да живеем там… И тогава те ще загубят властта си над нас. Нещо повече: може да бъдат привлечени да отговарят…
— Ами нали не ги знаете кои са!
— Смяташ ли, че ще бъде трудно да ги открием? Смяташ ли, че техните жилища са като това? Достатъчно ще бъде да нарушим имунитета на частното, жилище, който те самите измислиха. Веднага ще се разбере кой какъв е. Те се страхуват от всекиго, който подклажда, макар и в най-малка степен, настроения на съмнение в смисъла на нашето пребиваване тук. За вас говореха по телевизията. Предупредиха ни да се пазим.
— От какво?
— Да не ви приемаме на сериозно. Приказките ви… А най-добре щяло да бъде да не се впускаме в дълги разговори с вас. Опитваха се да ни внушат, че сте… малко…
— Ненормални ли?
— Нещо подобно, а по-точно… че не сте си възвърнали емоционалното равновесие след пътешествието.
— И ти ли мислиш така?
Жената ме погледна и стисна ръката ми.
— Ти ми харесваш — заяви. — Не познавам другите космонавти, но съм сигурна, че онези, нашите, говорят така преднамерено. Те просто държат да се запази статуквото. На всяка цена.
— Дали тук не е инсталирана подслушвателна уредба? — Огледах стаята.
— Не, такива работи няма. Когато са изграждали Селището, не са предвидили такива устройства. Впрочем те и така си знаят какво се говори. Пълно е с шпиони — по коридорите, в столовете. Всички го знаем. Едната половина от населението прави доноси за другата. Доста изгодно занятие. Това са то „заслугите за вътрешния ред“, за такава работа може да ти падне тлъсто парче, извън нормалните дажби.
— Трябва да си тръгвам. — Станах аз. Тя не пусна ръката ми.
— Когато бъдеш… там… Знам, ти ще стигнеш! Вие няма да останете всички тук… Та, когато стигнеш там, опитай се да намериш поне следа от Керро… Може би е останал жив? Беше толкова умен, кадърен… Може пък да е издържал някак си, да е преживял… Ако го срещнеш, кажи му… Кажи му, че го чакам…
— Как се казваш? — Деликатно освободих ръката си от нейните конвулсивно стиснати пръсти.
— Една.
— Бъди здрава, Една. Ще бъда там. Само това мога да ти обещая.
Тя ми напомни нещо… Нещо, което в същност не бях забравял дори за миг, само че събитията от последните дни го бяха изместили на по-заден план в съзнанието ми. Сега пак започна да ме боли, като отворена рана, от която са дръпнали превръзката.
Една ме изпрати до входната врата:
— Трудно ще се измъкнеш… Но ти ще се справиш. Само за нас изходът е един-едничък: през крематориума.
Погледнах я. Говореше съвсем спокойно, без патос, по-скоро — с ирония.
— Знаеш ли? — изрекох замислено. — Тази идея никак не е лоша…
Вървях по опустелите коридори и премислях идеята, която ми хрумна в разговора с Една. Бях така погълнат от мислите си, че не обърнах внимание на минувача, който изникна току пред мен.
— Тссс! Аз съм, не ме ли помниш? — прошепна, докато минавах край него. Беше се залепил за стената. Така ме стресна, че чак отскочих встрани.
— Подадох ти онази бележка през решетката… Загледах се в него. Да, това лице с бели вежди и мигли ми беше познато. Конспираторът…
— Ела с мен — каза той тихо и ме дръпна към страничния коридор. — Нуждаем се от твоя съвет.
Водеше ме из разни забутани кьошета, през лошо осветени проходи. Спряхме пред някаква врата. Той почука. Влязохме в мрачна дупка, задръстена със стари мебели и машинни части. В единия ъгъл седяха трима лунантропи. Четвъртият се показа иззад натрупаните сандъци едва след като моят водач затвори входната врата. Докато ни правеха място до себе си върху парчетата стари кресла и столове, любопитно ме разглеждаха.
— Ние сме членове на Комитета по въпросите на завръщането — започна единият. — Днес пак депортираха един наш водач. Решихме да пристъпим към радикални действия, защото в противен случай те ще унищожат всички ни. Необходим ни е някой, който да поеме ръководството на акцията.
— На мен ли разчитате? — попитах.
— На теб и твоите другари. Повече не можем да отлагаме. Ако не се завърнем на Земята в близките десет години, никога няма да го направим…