— Защо?
— Проведохме експерименти. Всички данни говорят, че нашите организми бързо губят онези свойства, необходими за живота в земни условия. Пребиваването в тукашното намалено налягане предизвиква между другото и декалциниране на костите. Костите ни отслабват, издържат тежестта на тялото тук, но стават прекалено меки за по-силните гравитационни полета. Същото е положението и с мускулите, енергийното стопанство и сърдечно-съдовата система. Следващите поколения ще бъдат вероятно още по-непригодни за връщане…
— А вие? Сигурни ли сте, че ще се справите на Земята?
— Ако вие не ни помогнете — едва ли… Но доста от нашите хора тайно се занимават с физкултура, за да поддържат организма си силен.
— А останалите?
Всички замълчаха, най-сетне се обади някой — несигурно, притеснено.
— Не мислим за всички… Искаме да селекционираме определена група…
— Какво очаквате от нас?
— Нямаме оръжие. Ако успеем да завладеем дозаторите на въздуха под заплахата, че ще спрем възстановителната система, бихме могли да накараме съвета да ни пусне оттук. В Шлюза има вакуумни скафандри, които сега използва службата за работа на повърхността…
— Мислите ли, че съветът ще се огъне пред подобен шантаж? — прекъснах го аз. — Та нали ако изпълните заплахата си, последствията ще бъдат еднакво пагубни и за тях, и за вас.
— Друг изход нямаме. Съветът си дава сметка, че сме готови на всичко. Знаят, че няма да ни уплашат с депортирането. Ако изпращат от време на време някого на Земята, правят го не толкова за да накажат самия осъден, а преди всичко за назидание на онези, които остават. Впрочем това само по себе си не е наказание, а традиция, останала след загубилата първоначалния си смисъл стара процедура. В началото периодично изпращали разузнавателни групи да следят положението на Земята. Те се връщали и докладвали наблюденията си по демографското развитие. Но въпросните, разузнавачи били от първото или второто поколение, приспособени към живот на Земята. Затова можели да се завръщат… По-късно все повече от тях не се завръщали. Не можем да преценим доколко причината е била в тяхната неприспособеност и липса на опит и доколко — във враждебното отношение на местните. Стигнало се дотам, че всеки, който участвувал в такова разузнаване, знаел, че на практика тръгва на експедиция без шанс за връщане. Оттогава започнали да изпращат на разузнаване за наказание, без да те питат искаш или не… Разузнавачите играели ролята на пробни сонди, на изпратени от Ноевия ковчег гълъби.
Междувременно съветът започнал да тълкува резултатите от разузнаването, т.е. все по-големия брой изчезнали разузнавателни патрули, като доказателство, че положението на Земята изключва всеки опит за връщане там. От друга страна — ние скоро узнахме това, — съветът или по-скоро онези, които стоят зад гърба му, започнали да се опасяват да не би някой да постави под съмнение доктрината и промени малко процедурата. Програмирали ракетите на космическите совалки, така че след приземяването те оставяли пътника и се връщали празни на орбита. Така завръщането на Луната ставало по принцип невъзможно, а самият факт продължавал да се тълкува по старому.
Човекът, който ми обясняваше, замлъкна за миг. Онзи, който седеше до него, стана и без да каже дума, излезе от помещението. Никой не му обърна внимание.
— Сега сигурно разбираш, пришълецо, защо съветът и онези, които дърпат конците му, държат на всяка цена да наложат възгледа, че връщането на родната планета е невъзможно? Тук в ръцете им е цялата власт, а там няма да значат нищо. Нещо повече. Ако се окаже, че са извършили грешки, експериментирайки с нашето общество, там може и да бъдат наказани. Предпочитат да останат тук, където не са длъжни да дават отчет пред никого. Те разполагат със система, която им позволява да държат жителите на Селището в състояние на умствено безсилие и страх. Искаме да излезем от тази задънена улица…
— Като избягате оттук ли? — Във въпроса ми имаше ирония.
— Когато бъдем вече на Земята, ще съумеем да им докажем, че сме прави. Стига, разбира се, да можем да живеем там…
— Струва ми се, че тогава ще ви се изпари всяко желание да се занимавате с онези, които са останали на Луната — отсякох и станах.
В същия миг вратата се отвори с трясък. Нахълтаха четирима въоръжени пазачи. Погледнах над главите им. Отзад, в коридора, стоеше онзи, който излезе по време на разговора ми с конспираторите. Четиримата, разговаряли с мен, стояха като парализирани, с очи, вперени в насочените към тях дула.
— Тези ли са? — попита единият от пазачите към коридора.