— Какво става? — дочух гласа на Бен.
— Открих люк. Май че е от лека сплав, но доста здрава. Заключен е.
— Дръж!
Открехнах плочата под мен. Бен ми подаде горелката.
— Със себе си ли я носиш? — учудих се.
— Никога не се знае какво може да се случи. Опитай се да го разрежеш. Но най-напред пробий възможно най-малък отвор. Оттатък може да има вакуум! Ако е така силно, ще засвири…
— Знам, знам. Само че с какво да запуша отвора… ако…
— Само не с пръст — засмя се Бен, — ще се опариш. Ей сега ще намеря нещо подходящо.
Пристъпи към отрупаните вехтории до стената на коридора. Чувах как рови сред тях, докато аз регулирах ширината на плазмената струя на горелката.
— А! — каза изведнъж Бен, измъквайки някакъв предмет. — Гледай, Каре!
Светиха си с фенерчето и разглеждаха нещо с интерес.
— Какво става със запушалката? — започвах да се дразня.
— Ето ти я, дръж!
Бен постави в ръката ми, която бях подал надолу, парче от пластмасова тапицировка, явно го беше откъснал от мебелите.
— Какво откри? — полюбопитствувах.
— Оказва се, че не само ние искаме да се измъкнем. Тук някой изучава навигация.
Бен държеше в ръцете си добре познатия ми стар учебник на Мертен.
— Едва ли ще полети надалече… Тази книжка е от време оно!
— Някой я е скрил сред старите мебели. С листче е отбелязан разделът „Определяне на оптималните курсове по трасето Земя-Луна“…
— Оставете я, където си беше. А сега ме прикривайте. Започвам — предупредих ги и затворих старателно отвора под себе си.
— Започнем ли да разговаряме високо, спри и си кротувай — поръча ми Каре. Двамата се отдалечиха на десетина крачки.
Предпазливо почуках по капака. Не ми изглеждаше много дебел. Приближих горелката косо към повърхността му близо до ключалката и натиснах спусъка. Игличката на виолетовия пламък проби метала. Той светкавично се разтопи в бяло петънце и потече в няколко капки. Пламъкът изчезна в отвора. Отвъд люка нямаше вакуум, а налягането сигурно беше малко по-голямо от това откъм нашата страна, защото като приближих ръката си до отвора, усетих, че духа. В същия миг отдолу долетяха възбудени гласове.
— Нали ти казах, че не е насам! Не виждаш ли, че този коридор не води за никъде — дереше се Бен. — Напразно извървяхме толкова път!
— Да му се не види! — пригласяше му Каре. — Дяволски лабиринт!
Към тях се присъедини трети глас. Сигурно попитаха откъде да минат, понеже той надълго и нашироко започна да им обяснява. Чух как стъпките им се отдалечиха, но продължих да седя неподвижно. Оказа се, че постъпих разумно… Тясната пролука между плочите под мен просветна, някой беше насочил към нея фенерче. После се отдалечи, но се уверих, че мога да продължа работата си едва след като чух гласа на Бен, който се върна след петнадесетина минути. Отрязах от люка парчето с ключалката и повдигнах останалата част. На горното равнище беше съвсем тъмно. Въздухът беше хладен, пренаситен с озон. Запалих фенерчето. Намирах се в ъгъла на просторна, но ниска зала. Разположените в два реда машини работеха шумно. Огледах ги. Приличаха ми на помпи или вентилатори, задвижвани с електродвигатели. В отсрещния ъгъл на залата видях голям цилиндричен резервоар, целия покрит с бял скреж. Приближих се до него. На мрежата, която го ограждаше, забелязах табелка: „Внимание, течен въздух“. Вероятно се намирах в станция за кондициониране на въздуха. Тук се почистваше, обогатяваше с кислород и се връщаше в Селището кръжащият в затворената му система въздух. Потърсих входа. Вратата беше заключена отвън. Залепих ухо до нея и се заслушах. От другата й страна също долиташе шумът на машини.
Като се връщах към отвора, през който бях влязъл, случайно насочих светлината на фенерчето към закачените на стената ред сребристи цилиндри — бутилки с въглероден двуокис. Те бяха свързани с колектора на противопожарната система. Конструкцията на вентилите им беше такава, че бутилките можеха да се използват самостоятелно. Първоначално хабер си нямах за какво могат да ми послужат, просто подсъзнателно им обърнах внимание. Откачих две от тях. Огледах нарезите им. Вече ми беше ясно, че непременно трябва да ги взема. Проверих и максималното им налягане — беше отпечатано на кожуха. „Сигурно ще издържат — мислех си, като ги носех към отвора. — Само съдържанието не отговаря. Но това е бял кахър.“