Бен ме чакаше долу. Показах му бутилките. Разгледа едната.
— Не е лоша — измърмори. — Но…
— Там има течен въздух. Цял резервоар.
— Чудесно! Сега работата ще потръгне!
— Като нищо! Ще ни трябва само една бъчва за смазка — отвърнах.
И двамата избухнахме в смях при спомена за онази история. Когато я разказвахме на колегите след завръщането ни в базата на Клео, дълго не можеха да повярват, че не се шегуваме с тях. Чиста истина си беше, макар случката да понамирисваше на онези анекдоти, дето се разправят пред бутилка добро вино в бара на космодрума…
Това се случи на планетата Клео, когато заедно с Бен монтирахме измерителна станция на доста голямо разстояние от нашата база. На самотното хълмче сред десетки квадратни километра камениста равнина издигнахме херметична „барака“ от готовите елементи, които беше докарал въртолетът. После той се завърна в базата, а ние пристъпихме към инсталиране на наблюдателната апаратура. Нашият малък ракетоплан, с който трябваше да отлетим за базата, стоеше на около километър от станцията, на равното. За съжаление не можахме да кацнем по-наблизо поради наклонения терен. Атмосферата на планетата никак не беше гостоприемна за нас. Съдържаше задушливи газове, които освен това дразнеха кожата и лигавицата. Напълнихме вътрешността на станцията с въздух, за да можем да работим без защитни облекла.
В процеса на работата се случи малко произшествие: Бен заваряваше нещо, спъна се от разхвърляните по пода сандъци, падна и изпусна горелката. За нещастие точно на това място беше неговият скафандър… С една дума, преди Бен да може да реагира, скафандърът беше прогорен на няколко места. Добре поне, че наблизо нямаше лесно запалими материали…
Оказахме се в доста глупаво положение — нямахме резервен скафандър, а нали двамата трябваше някак си да се доберем до ракетоплана, та да отлетим в базата. Още не бяхме инсталирали радиостанцията, антената не беше поставена, а цялата апаратура за свръзка беше в сандък извън бараката. Всичко щеше да се разреши сравнително лесно, ако можех да изляза навън. Тогава щях да изтичам до ракетоплана, да полетя до базата и да донеса друг скафандър или пък, издигайки се на достатъчна височина, да установя връзка с нея. Но това щеше да трае дълго — плюс времето, необходимо да ни се притекат на помощ. Във всеки случай тези разрешения бяха чисто теоретични, тъй като не можех да изляза от бараката, макар че облеклото ми беше в ред: бараката нямаше шлюз. Беше предвидена за автоматична работа, а хората, които щяха от време на време да идват в нея, щяха да ползват изолационни костюми. Ние напълнихме вътрешността с въздух само докато извършим монтажните операции, за по-удобно… За да изляза сега временно навън, трябваше да разхерметизираме помещението… Но това не можех да направя поради повредения скафандър на Бен. И така бяхме в капан, без надежда за помощ отвън. Понякога, увлечен в работата, забравяш за подобна „дреболия“, каквато е вземането на допълнителен скафандър. Впрочем все още бяхме в началния период на пребиваването ни в системата на Дзета, преди първия смъртен случай. Тогава все още се заблуждавахме, че планетите от тази система не са кой знае колко опасни за нас, все още вярвахме в нашата техника и не вземахме пред вид факта, че независимо от съществуващите външни опасности ние самите можехме да си създадаваме къде-къде по-опасни ситуации. Та седяхме с Бен, без признаци на паника, и измисляхме проекти за измъкване, кой от кой по-фантастични. Какво ли не ни хрумна, но всички отпаднаха, след като ги анализирахме всестранно и критично. Приключението продължаваше вече възмутително дълго. Бутилките с въздух имаха, ограничен обем, а той ограничаваше времето ни, в което трябваше да вместим и полета до базата.
И точно тогава се убедих, че понякога простите средства са много по-ефикасни от най-комплицираните методи. Не знам кому хрумна най-напред, разрешението се роди в процеса на разговора, докато си разменяхме различни, най-вече — абсурдни предложения.
Вътре в станцията имахме голяма пластмасова бъчонка. Беше празна, защото със силиконовото масло, докарано в нея, бяхме заредили охлаждащата система на енергетичния реактор. Бъчонката се затваряше с херметично прилягащ капак.
Щом веднъж ни хрумна, после беше просто: Бен влиза в бъчонката, аз го затварям в нея, обличам скафандъра си, отварям входа на станцията и излизам. Дотук добре. Обаче после какво? Колко време Бен ще може да преседи в бъчонката, преди да се задуши? Пресметнахме — съвсем кратко… Или поне не толкова, че да мога междувременно да стигна до ракетоплана, да набера височина, да установя връзка, да кацна, да се върна, да напълня станцията с въздух и да освободя Бен.