Бях подходящо гримиран, с изкуствено пребледняло лице, с инжектиран дезактин, който тъкмо започваше да действува. С последните искрици от заспиващото съзнание потреперах при мисълта, че може да не успеем…
Успяхме… След „погребението“ колегите ми разказаха как са протекли събитията по-нататък.
Никой не открил кражбата на проверения вече покойник и парцалената кукла потеглила към пещта. Пред очите на пазачите колегите облекли в донесения скафандър мен — съвсем мъртъв на вид. Тогава настъпила кулминационната точка на цялата церемония. Бен и Паво застанали на почетна стража, а Командора произнесъл такава надгробна реч, че двете колежки от екипажа на „Хелиос“ заронили искрени сълзи. Май че никога никой не бил чувал толкова похвали, колкото тогава Командора изрекъл по мой адрес.
Естествено, целият екипаж се натъпкал в тясното помещение (незначителният метраж на което също беше взет пред вид в плана), изтласквайки лунантропите навън и пречейки им да виждат добре моите „тленни останки“. По време на церемонията нахлузили върху мен пластмасов чувал, а когато Командора свършил речта си, всички едновременно се втурнали към вратата. В бъркотията изблъскали от нея четиримата специалисти по реда и чистотата, които поради ниския си ръст изгубили за миг контрола върху мнимия покойник. През това време аз съм се оказал отново под чаршафите и възглавниците, а чувалът с истинския покойник, носен от Бен и Паво, бил поместен на количката. После всичко преминало без проблеми, защото за контролния автомат чувалът съдържал действително мъртво тяло. Пазачите зорко следели съдбата на „скафандъра“ и неговото съдържание до самия край. Никой не се заинтересува повече от мен, скрит под камара възглавници…
Така завърши първият етап от моето бягство. Вече ме нямаше в селището Луна I. Теоретично…
Каре беше почти сигурен, че галериите, по които са изхвърляли раздробената скална маса при пробиването на коридорите, са били разположени под ъгъл. Можехме да вярваме на неговата професионална компетентност, още повече че аргументите му звучаха убедително:
— При подобни работи се използуват два метода: материалът се премахва или с товарен асансьор във вертикална шахта, или чрез лентов екскаватор. При по-плитки изкопи, както е случаят със Селището, много по-удобен е ескаваторът, понеже работи непрекъснато. От технико-икономическата сметка следва, че този начин е и по-евтин, макар че изисква малко по-дълга галерия. Но тук, при по-слаба гравитация, ъгълът на наклона на екскаватора може да бъде по-голям, следователно — и щрекът няма да бъде особено дълъг…
— Надявам се — прекъсна го Бен, — че когато са изграждали тези неща няколко десетки години след нашето отлитане, принципите на технико-икономическата сметка не са се променили коренно…
— Разбира се.
— Добре тогава. Да приемем, че галериите са наклонени — казах аз. — Как смяташ. Каре, какво са направили с този щрек след завършване на изкопните работи?
— Транспортирали са по него надолу различните съоръжения и машинни части. Монтирали са ги още преди да херметизират помещенията, значи, са можели спокойно да използват всички входове. Но при това едва ли е било рентабилно да влачат тежките и големи елементи от главния вход през цялото подземие. След това са за пушили помощните шахти…
— Отгоре или отдолу?
— Мисля, че й от двете страни.
— А може би са ги затворили само отдолу, а отгоре са ги засипали с пръст? — предположи Бен.
— Излишна работа. При това винаги се оставят аварийни изходи, пътища за евакуация. Съгласно задължителните разпоредби за безопасност по наше време такъв авариен изход трябваше да притежава отварящи се и от двете страни клапани.
— Е, добре. Да допуснем, че и тук са спазили разпоредбите — значи, ще отворя долния капак. Какво може да се очаква в шахтата? Вакуум ли?
— Не, по-скоро въздух под нормално налягане.
— Ами че това е почти шлюз!
— Да, пасивен шлюз, без помпи. Позволява да се минава и в двете посоки, обаче само между пространство с въздух и вакуум. При газовите атмосфери…