— На добър час! — прошепна той. — Завиждам ти. Изпрати ни картичка!
Затвори люка отдолу. Чух как завива гайките. И още едно прощално почукване.
Поех си дълбоко дъх. Въздухът в галерията беше студен и малко задушен. Миришеше на метал, на смазки, на прегрята проводникова изолация — на всичко, което за мен беше свързано с кораба, с машинното отделение и чрез тях — с волността на открития Космос.
Почти тичах. С големи крачки се изкачих до горния край на галерията. Тук люкът дори не беше заварен.
„Колко просто мина — помислих си. — Чак да не повярваш!“ Колко по-трудно и по-сложно щеше да бъде, ако разчитах само на собствените си сили…
„Ще ги измъкна оттук, всичките, целия екипаж, Трябва да го направя! Поне това им дължа…“ — повтарях си като заклинание, за да заглуша една друга мисъл, която изпълзяваше от меандрите на подсъзнанието ми.
Бутилката. Свистенето на излитащия въздух. Мекото притискане на запълващите се камери на скафандъра. Една гайка… Втора… Трета… Четвърта…
Едва когато ракетата попадна на траекторията на инерционен полет към Земята, се почувствувах свободен. Но това чувство трая само кратък миг. Уж спокоен вече, отпуснал се неподвижно във фотьойла, не можех да потисна угризенията на съвестта си. Измамихме лунантропите. Реализирахме смел план за бягство. Привидно всичко беше наред… Привидно. Защото аз знаех много добре, че над всички мотиви, които ръководеха действията ми в Луна I, господствуваше възможно най-личният, частен, егоистичен…
Изпитвах чувство на вина пред другите. Не аз, а някой от тях трябваше да лети сега към Земята. Моите мисли бяха обхванати преди всичко от жаждата да намеря цилиндъра… Ще мога ли въпреки нея да не излъжа техните надежди? Ще се върна ли да ги измъкна оттам? Съмнявах се… Вероятно моето бягство щеше да засили подозрителността на пазачите и съвета. Няма да е лесно да се направи нещо. Не можех да се отърся от впечатлението, че ги оставих на Луната завинаги, без никакви шансове…
Как неочаквано се променя човек, ако бъде изправен пред труден избор! Там, на планетите на Дзета, никога не изпитвахме колебание, преди да се притечем на помощ на другарите си. Рискувахме собствения си живот, за да спасим чуждия. Рискувахме дори тогава, когато най-вероятният изход от нашата акция можеше да бъде само погребението… Нима тук, в Слънчевата система, действуваше друга ценностна скала? Нима аз съм се променил толкова много след завръщането? Откъде изпълзя моят егоизъм, толкова години сковаван от чувството за солидарност?
А може би и там, където можехме да разчитаме само взаимно един на друг, пак егоизмът насочваше действията ни, егоизмът в привидно облагородена форма: днес аз на теб, а утре ти на мен ще помогнеш в беда…
Не, не, прекалено цинично е, за да е истина. Но защо тогава аз сега бягам, за да реализирам собствените си цели, а задължението да помогна на колегите разглеждам само като претекст? През дългите самотни дни на полета ми към Земята в съзнанието ми нахлуваха мисли и картини, към които никога преди не бях се връщал…
Тогава, на Белла, те бяха петима. Бяха тръгнали към една от измерителните станции, доста отдалечена от главната база. До този момент не бяхме се сблъсквали с никакви опасни за нас особености на планетата. Командир на групата беше Дейв. После, доста по-късно, малко преди да изчезне безследно на Арион, той ми разказа тази история. Не бях присъствувал, но докато слушах Дейв, пред очите ми израстваше отчетливо почти реална картина, сякаш самият аз бях сред участниците в драмата.
На прага на камерата се изправя Дейв. Другите, които стоят или седят в нея, все още дишат тежко след уморителния труд. Гледат го през стъклата на шлемовете.
— Свързах се. Тръгват веднага. Ще дойдат с другия мовер… Той замълчава, като че не иска да стресне огънчетата на надеждата, пламнали във всички насочени към него погледи. Затваря очи и добавя на един дъх:
— Но ще бъдат тук едва след четири часа. Всички разбират. И без това на устата на четиримата стои незададеният въпрос „Кога?“ и само страхът пред истината го е спирал.
— Значи… — започва след миг Лукас.
— Няма да стигне! — рязко го прекъсва Ебер, отдръпва се до стената на камерата и конвулсивно прегръща резервоара с течен въздух на гърдите си.
— Спокойно! — казва Дейв остро. — Нека всеки провери колко му остава…
— За два часа… — съобщава тихо Леман, вдигайки глава от индикатора.
— Почти за три — измърморва Ебер.
— Два и половина — Лукас говори равнодушно, без да отваря очи.
Дейв насочва очи към четвъртия човек в камерата, но Сеуга мълчи. Сврял се е в най-отдалечения ъгъл.