— От юг се приближава нещо…
Пръв скача Сеуга. След него — Ебер. Дейв обаче не освобождава пътя през тесния вход. Удря ръката на Сеуга и му отнема пистолета. Леман дори не повдига глава, а Лукас гледа недоверчиво.
— Спокойно! — приканва Дейв. — Извинявам се, колеги. Но трябваше да го направя…
Той размахва пистолета и отблъсква Сеуга. Ебер се връща на мястото си и сяда, кимайки одобрително.
— Принуден бях — повтаря Дейв. — Неговата загриженост за мен ме принуди. Знаете ли какво си е мислел? Защо беше толкова загрижен за моя запас от въздух? Защото е пресметнал, че когато… когато вас… няма да ви има… ще останем само двамата. Всеки от нас ще има въздух за още половин час, а помощта ще дойде едва след час. Разбирате ли?
— Ох, ти… гадино… — просъсква Сеуга, цял разтреперан от бяс. — Затова пък сега ти имаш пистолет!
— Не — отвръща Дейв и спокойно изпразва пълнителя. Събира куршумите в шепата си и ги хвърля към Сеуга, който на четири крака започва да ги събира, преброява ги и ги прибира всичките в джоба си.
— Сега никой няма да стреля. — Командирът пъха пистолета под колана си.
— Той е по-силен от теб, Дейв. Ще те удуши с ръце, той е луд… — тихо казва Лукас.
— Знам — кимва Дейв. — Затова… нека си сменим бутилките, Леман! Теб не може да те надвие! Нека поне… Леман! — Леман лежи неподвижно. Дейв скача към него, но се сблъсква със Сеуга, който е съзрял същото, което и той: бутилката на Леман е завинтена докрай, индикаторът на притока на въздух показва нула.
— Пусни — крещи Сеуга, докато Дейв се мъчи с треперещи пръсти да отвинти вентила. — Щом той самият, го е затворил…
— Назад! — изръмжава Дейв. — Той е още жив!
— Остави го! — Сеуга избутва ръката на командора. — Остави го, това си е негова работа! Не пускай въздуха, на него няма да му помогне, а ние… ние…
Ебер го грабва за рамената отзад и го поваля на пода. Боричкат се. Дейв отвива вентила докрай, но Леман е мъртъв.
— Икономисал е за нас… запас за час и половина… — Дейв става и оглежда индикатора на бутилката в ръката си. — Лукас, ще вземеш две трети. Ебер — останалото.
— Я ме остави на мира… — възразява Лукас. — Аз вече свикнах с мисълта, че… че съм следващият… Този запас ще стигне тъкмо за вас двамата, с него ще издържите до… четирите часа…
— Ние сме трима! — напомня Сеуга.
— Вземете го вие, Дейв и Ебер. Ще надживеете този мръсник… — повтаря Лукас.
— Не — отсича твърдо Дейв. — Ще направите, както аз казвам. Това е заповед. Така всички ще имаме еднакъв запас… Ако дишаме икономично, имаме известни шансове…
— А кой ти е казал, че ще дойдат точно след три часа? Може да долетят след пет? — Сеуга се настанява колкото се може по-далече от другите.
… Сеуга гледа с тревога часовника си. Минало е доста време, сигурно онези са изчерпали запасите си, лежат неподвижно до стените… Дали са още живи? Сеуга се страхува да се приближи, за да провери. Всеки момент ще пристигне спасителната група… Какво да прави? Ако по някакво чудо са оживели, ако се спаси поне един от тях, ще разкаже… За пистолета и за истерията на Сеуга… Пистолетът стърчи под колана на Дейв… Сеуга опипва куршумите в джоба си… Ще стигнат… Но каква полза… Как ще обясни после на другите…
Чакай, чакай, а ако… ако след това постави пистолета в ръката на Леман? Леман умря от задушаване. Би могъл да каже, че Леман е изпаднал в лудост и е започнал да стреля слепешката, докато той, Сеуга, е бил излязъл за миг от камерата… Но и така не става: ако Леман е застрелял останалите, щеше после да им вземе бутилките и сам да преживее. Пък и може би ще установят кой след кого е умрял…
Сеуга поглежда индикатора на своята бутилка. Има запас за още час и половина… Те мислеха, че има колкото тях, а той имаше за още час и половина в повече… Ако им беше дал тогава за половин час на всеки, сега всички щяха да умрат заедно…
„Ако обаче… ако онези дойдат след няколко минути и ме намерят с толкова много течен въздух, докато резервоарите на другите са празни?…“
Вратата на преддверието остро изскърца. Нахлухме вътре с носилки, кислородни апарати и херметични спасителни контейнери. Срещу входа, залепил гръб на стоманената стена, седеше Сеуга. Гледаше с разширени очи към пода, ръцете му бяха притиснати към бутилката. Пред него, върху стоманената плоча, кипеше синьо езерце — течният въздух бързо се изпаряваше…