„Интересно ми е все пак на какво кацнах“ — помислих си. В екрана се виждаше гладка като стомана, черна повърхност — докъдето ти око стигне. Да, да, онези черни петна по сушата, които видях от околоземна орбита… Очевидно съм се приземил на едно от тях.
След около половин час анализаторът прецени, че атмосферата е безвредна. Пуснах вентилацията за изравняване на налягането. Нахлуващият отвън въздух все още съдържаше едва доловим чужд мирис на селеново-водородна смес, на изгоряло и дявол знае още на какво.
Нахлузих своя стар, изтъркан работен комбинезон и го препасах с колана на скафандъра. Под него пъхнах бластера. Преметнах през рамо чантата, в която бях натъпкал всичко, което ми се струваше необходимо. Така екипиран, застанах в клетката на асансьора и само след миг той ме свали до отворения люк.
Колкото повече се приближавах към черната равнина, тя се превръщаше в мозайка от еднакви шестоъгълни плочки, подредени прецизно като плочките на тротоар. Пламъците от моите дюзи бяха разтопили в нея правилен кръг с диаметър няколко десетки метра. Отдолу имаше обикновена, песъчлива почва. Ръбовете на отвора, по които се стичаха черни капки, бяха подвити и издигнати на няколко десетки сантиметра над повърхността на почвата. Под тях се виждаше изкусно преплетена решетка от прътове или тръби, на която се опираха плочките. Ръбовете на отделните плочки не бяха лепени един за друг, а образуваха в повърхността на мозайката мрежа от цепнатини.
Скочих от платформата на асансьора на откритата почва до подпорите на ракетата. Разрових с крак сивите бучки сгурия — остатъци от стопената и изгоряла конструкция, наведох се и докоснах пясъка. Беше още топъл. Загребах пълна шепа и го доближих до очите си. Да, това беше същият онзи, единствен, запомнен от детските ми години, Сивожълт пясък от равнините на моя роден край, на моята планета… Никъде, на нито една от планетите на Дзета не бях виждал такъв. Този пясък беше първото нещо, непроменено през двестагодишното ми отсъствие, което докосвах тук.
Вече се досещах какво представляваше кадифеночерната равнина около мен. Самият състав на атмосферата при кацането трябваше да ми подскаже. Бях се приземил сред поле, поглъщащо идеално всяка лъчиста енергия — фотоклетки, а може би още по-сложни елементи, — преобразяващо слънчевата енергия във… В какво? В електрически ток? А може би… Да, напълно е възможно! Тези огромни черни площи вместо някогашната зеленина… Зелената растителност поглъща само червената част от спектъра, следователно — само неголяма част от цялата енергия, която Слънцето доставя на Земята. А освен това растителността изразходва само една стотна част от нея за процесите на фотосинтезата. Реколтата от един хектар обработваема земя съдържа само незначителен процент от енергията, която Слънцето е доставило на тази площ в процеса на вегетацията на растенията. А черната плоча на фотоелементите поглъща и преобразува почти цялата енергия! Да се отглеждат растения на добре сгрявани от Слънцето площи, от гледна точка на ефективното използване на слънчевата енергия, е очевидно безспорно прахосничество! Естествено, при условие, че е овладяна продуктивна технология за производство на синтетични храни при използване на електрическата енергия. Нима са успели да постигнат това?
Огледах леко хълмистата равнина наоколо. Близо до линията на хоризонта в северозападна посока, под ниско надвисналите облаци, се мержелееше невисоко възвишение. Взех бинокъла. В неговите обективи непрекъснатият контур на хълма се разпадна на остроръбести зърна, разкривайки своята прекъсната, почти кристална структура.
Разбрах. Това именно беше градът. Градът, към който се бях устремил. Изглеждаше така, като че ли го бяха изградили на хълм. Но там нямаше хълм! Помнех добре топографията на това място — градът беше разположен на двата бряга на река, в равнина. Нямаше обаче съмнение, това беше той. Беше набъбнал, беше се издул като мехур на изгорена кожа. Издигаше се над линията на хоризонта като лещовидна подутина, като набрал цирей на тялото на планетата, натрупал в себе си всичко, което се е оказало излишно и дори вредно, скупчил се на тази безжизнена равнина, покрита с черна, поглъщаща светлината броня… Светлината, която даваше живот на това чудовищно творение… А сигурно и на други подобни нему… Позволяваше им да живеят даром…