— Случвало ли ти се е някога, млади приятелю, да сътвориш нещо абсолютно ненужно? Защото на мен именно това ми дойде до главата. Днес, когато съм толкова близко до своя жизнен финал, го разбирам особено ясно. Онова, на което посветих половината от живота си, в същност не ми е необходимо… А от друга страна, не бих казал, че ме е постигнал неуспех…
Ван Троф замълча, загледа се замислено в зелената картина на екрана, след което изключи монитора и продължи:
— Всички ме познават като теоретик… А моето истинско увлечение винаги е бил физическият експеримент… Но както знаеш, практическото приложение на физическите теории е проблематично. Никога не се знае дали добро, дали зло ще принесат, ако ги облечем в материална, техническа форма… И после се говори за отговорността на учените… При това, положение не се отказах изцяло от експериментаторската работа, обаче… Предпочетох да работя сам, запазвайки резултатите в тайна и само за собствена консумация… Ако можем да наречем това консумация…
Май че бях прав, като не публикувах нито теоретичните обосновки, нито резултатите от експериментите. Не, не мисля, че моето откритие може да има гибелни последствия. То е просто безполезно, въпреки че на пръв поглед открива безкрайни възможности… Може би, ако ми предстоеше да изживея втори живот или имах поне още петдесет години, бих довел изследванията си до края. Всичко, което съм постигнал, сигурно е по-лесната половина от откритието… Но не ми остава много време, а не виждам кому сред моите следовници бих могъл с пълно доверие да завещая този проблем и… тази играчка, която направих. Защото тя е наистина само играчка…
Не забравяй, че не можеш да излъжеш времето. Всеки от нас има собствено, предопределено му време за живот и никой не може да го прекрачи. Най-много да поотсрочиш последния си миг, но това не означава продължаване на живота. Хибернация, полет при скорост, почти равна на тази на светлината… Какво са те, ако не отсрочка? Като летиш до Дзета в хибернатора, с почти светлинна скорост, ще преживееш ли поне един ден повече, отколкото ако си останеш тук? Естествено, без да се вземат пред вид различните странични обстоятелства, които могат да повлияят върху продължителността на живота ти тук или там… Във времето засега може да се пътува само напред, и то в рамките на биологическите възможности на организма. Броят и продължителността на „прекъсванията на пътя“ не повлияват върху дистанцията, която фактически изминава всеки от нас от раждането до смъртта си…
Тогава ван Троф говори и за други неща, за теориите на гравитацията и за моделите на време-пространството, а аз все не можех да разбера защо са всички тези приказки. После слязохме с асансьора до мазето. „Мефи“ ме поведе по тъмните коридори, слизахме все по-надолу, към следващите етажи на мазето, за които дори не подозирах, че съществуват. Най-сетне ван Троф се спря в края на един завършващ на глухо коридор, пъхна ръка в някаква пролука на тавана и почти веднага бетонният блок пред нас се отмести. Зад него се показа малко като килерче помещение, от което по тясната шахта надолу водеха спираловидно разположени метални скоби-стъпала. Щом застанахме над тях, професорът върна с ръка бетонния блок на мястото му, освети шахтата с джобното фенерче и започна да слиза надолу. Аз го последвах… Шахтата беше дълбока около петнадесетина метра. Стълбичките завършваха в конусообразна ниша. В центъра на стоманената плоча на пода се виждаше кръгъл капак с дръжка.
— Именно това е онази играчка… — каза ван Троф и повдигна капака. От кръглия люк надолу съзрях метална стълбичка, която изчезваше в тъмната дупка. — Дай си часовника!
Откопчах от китката си моя електронен хронометър. Професорът го пое. От джоба си извади макара с конци и отви от нея няколко метра. Към единия край завърза часовника, а другия омота около пръста си.
— Гледай сега! — Той доближи моя часовник до неговия. Червените цифрички на тях се сменяха с еднакъв ритъм, показвайки едно и също време с точност до една секунда.
Ван Троф предпазливо пусна в отвора завързания за конеца часовник и затвори капака.
— Ще изчакаме мъничко — рече той и се усмихна с характерната си сатанинска усмивка.
След около една минута отвори капака и издърпа часовника ми.
— Е, какво ще кажеш? — Професорът постави на ръката си моя часовник до неговия.
Моят безпогрешен, предназначен за космонавти хронометър беше изостанал с минута и няколко секунди…