Струваше ми се, че в шубрака край оградите са се скрили вандали, които само чакат да отмине техническата кола, та за няколко секунди да унищожат плодовете на нейната дейност. Приведен и под закрилата на тъмнината, притичах до отсрещната страна на улицата и предпазливо се доближих до мястото, от което ми се видя, че долетя камъкът. Замрях неподвижно и се ослушах със затаен дъх. После, с ръка на оградата, пристъпих няколко крачки напред, почти приклекнал. Стараех се да вдигам най-малък шум. Ръката ми напипа отвор в пластмасовата мрежа. Опипах очертанията му в тъмното. Беше достатъчно голям. Поколебах се, но все пак преминах отвъд, като внимателно отместих меките стебла на храстите, високи колкото царевица от висш сорт, които изобщо не шумоляха. Скрит под тях, на малки крачки напредвах към къщата, чийто покрив чернееше над растенията на фона на небето. Храстите се разредиха и видях тъмна стена с още по-тъмните петна на прозорците и вратата.
Съвсем ненадейно, почти до себе си чух или по-скоро почувствувах раздвижване на храстите. Застинах като истукал. На около два метра отляво, иззад най-гъстия буренак, се подаде прегърбена фигура. Тя пресече тясната бетонна алея и изчезна в мрачната челюст на вратата.
Очите ми вече бяха привикнали с тъмнината. Взирах се в черния правоъгълник и се опитвах да уловя долитащите от вътрешността гласове. След малко през вратата се изсулиха една след друга три човешки фигури. Спряха се толкова близо до мен, че можех да ги докосна. От дрехите им висяха дрипи. През раменете си носеха преметнати платнища или може би торби. Разговаряха шепнешком. Чувах ясно всяка дума, но не всичко разбирах. Останах с впечатлението, че спорят за нещо.
— Не ща — говореше единият. — Вчера бях там. Ни фул.
— Щото си тафник. Фулски си търсил. Ако не се шубелисваше от тия фулове, дудка, щеше да набараш фулска кльопачка — сърдеше се вторият.
— Ей, дудка, ще ходим или не? — ядоса се третият.
— Шот го е шубе.
— Ами майни го в тафника, дудка, и тръгвай.
— Дудка, той все така… Идваш ли, фуле?
— Ти самият си фул. И доцент!
— Щооо?!
— Доцент, дудка!
Очевидно това беше най-голямата обида, която можеше да си представи човек, понеже двете сенки се вкопчаха една в друга, а третият започна да ги разтървава.
— Ще го измайня! — заплашваше обиденият.
— Затвори си човката и не майни, фуле, щото онез дудки ще чуят и всички ни така ще ни измайнят, че… — Сложи решително край на разправията посредникът. — Чупка, че всички вече отидоха и за нас ще остане гол фул.
Тръгнаха по един през буренака. Минаха на няколко крачки от мен. Вървяха към дупката в стобора. Поизчаках и тръгнах подир тях. Скрит в храстите, погледнах към улицата. Цареше почти пълна тишина, но аз видях още няколко облечени в дрипи фигури. Те се промъкваха покрай оградите и си подвикваха с приглушени гласове. Измъкваха се от дупките в стоборите от обраслите с живия плет вратички. Подире си влачеха платнища и чували, всички се отправяха към града… Не можех да се реша. Видът ми беше доста различен от техния. Не можех да се покажа сред тях с тези дрехи. Кои бяха те? Вегетиращи в изоставения квартал хора, изметът на обществото ли? Или крадци, отправящи се в нощна акция?
По улицата откъм моята страна се приближи с бърза крачка още един — закъснял, сам. Оглеждаше се плахо, несигурно, сякаш без опората на групата се страхуваше от нещо. Оцених с поглед разстоянието до онези, които минаха последни. Бяха достатъчно далече. Закъснелият приближи до дупката в оградата, край която се бях скрил.
Не успя и да извика. Беше съвсем слаб, хилав и ужасно уплашен. Докато пъхах в устата му откъснат от дрипавата му дреха парцал и го намествах завързан в храстите, очите му изразяваха смъртен страх.
— Не се страхувай — рекох му с най-благия си глас, като смъквах от гърба му неговата мръсна, парцалива горна дреха. — Щом се върна, ще те развържа.
Той лежеше покорно и като че ли се поуспокои. Нахлузих през главата дрехата му — нещо като дълго пончо с качулка, с изрязани за главата и ръцете дупки, ушито през куп за грош от разноцветни някога парчета плат — и се вгледах в него. Спокойно можеше да бъде както на шестдесет, така и на четиридесет години. Лицето му беше сбръчкано, със сива кожа и дълбоко хлътнали очи, а ръцете му мръсни, с изпочупени нокти. Просяк или крадец? Нямах време да установявам истината. Прехвърлих през рамо празната му торба, разреших косата си, махнах му с ръка и забързах по тъмната улица. Сбирщината парцаланковци очевидно се беше отдалечила доста, понеже гласовете им не се чуваха. Затичах се край оградата и след няколко минути ги догоних. Влачеха се предпазливо в доста сбита група, от време на време се спираха. Водачът, който вървеше начело, им даваше знак, пак тръгваха мълчаливи — или приведени под закрилата на оградите, или пък смело крачещи по средата на улицата. Не се присъединих към тях, предпочетох да остана на десетина крачки отзад. Най-сетне събрах кураж, нахлузих на главата си качулката (и някои други ходеха така) и се приближих до последните двама от групата. Единият, който беше по-близо до мен, ме съзря с ъгълчетата на очите си, пообърна се и измърмори: