— Тоог?
— Хммм — отвърнах.
— Имаш ли смук? Давай!
— Нямам — отговорих, както си беше.
— Майниш. Давай, дудка, стар фул такъв! — настояваше той.
— Одмайн се, дудка, фул те засяга моят смук, доценте, че като ти измайня такъв фул в тафника, ще майнеш като фул на земята — изрекох полугласно, на един дъх.
Онзи замръзна от изненада. Аз бързо тръгнах напред и се смесих с тълпата дрипльовци. Сам се чудех колко бързо успях да овладея този в същност некомплициран жаргон. Изглежда, че пътешествията по чуждите планети създават у човека умение да се приспособява светкавично към местните условия и средата…
Вървяхме около час из тъмните улички, тук-там към нас се присединяваха нови „колеги“. Така достигнахме до по-широка улична артерия. Тя беше осветена от няколко лампи, разположени толкова високо, че не можеха да бъдат счупени с хвърлен камък. Водачът на групата ни спря с жест и пристъпи сам към осветеното място. След миг даде знак и всички тръгнаха крадешком към едва различимите в тъмното къщи и павилиони, разположени сред обраслите с храсти тревни площи.
Огледах се. Намирахме се в покрайнините на голям квартал, застроен с еднотипни блокове. Нямаше нито един осветен прозорец, вероятно и в тях не живееше никой. Моите другари се разпръснаха между блоковете и след няколко мига град от камъни се изсипа върху светещите лампи в квартала. Настъпи мрак, а те се разбягаха във входовете. Тръгнах подир двамината, които бяха най-близко до мен. Влязох в едно тъмно преддверие.
Затьршуваха пипнешком. Търсеха нещо по стените и си разменяха къси фрази.
— И фул няма! Всички са измайнени!
— Онези дудки се влачат вечер и размайнват всичко, та нощем само фул ще намериш. Трябва сутрин, дудка, веднага щом дойдат автоматите…
— Ами ела, фуле глупав, щом искаш да получиш яко майнене. Ще те утрепят.
— А ако дойдем накуп…
— И те са много. Все с палки ходят, ще ти строшат чутурата…
Разменяйки си подобни фрази, те излязоха, а аз останах и запалих фенерчето си. В стенните ниши имаше някакви съоръжения. Приличаха на продоволствените автомати на Луната. Всички обаче бяха разнебитени, изцяло натрошени с някакъв тъп предмет…
Тръгнах между блоковете, по-нататък продължих сам, като оставих групата да тършува из квартала. Вървях по осветена улица, която ме доведе до невисока сграда с няколко оцелели букви от неонов надпис. Големите прозорци бяха счупени, но вътре светеше. На стените бяха закрепени автомати за храна и напитки и няколко видеофонни апарата — до един в окаяно състояние, натрошени методично и ожесточено.
От помещението надолу водеше ескалатор, който тръгна автоматично, щом стъпих на горния му край. Слязох и попаднах в дълъг тунел — приличаше на станция на метрото. От двете си страни перонът беше заграден с мрежи-бариери. Те го отделяха от широкия, полуцилиндричен жлеб, който сигурно играеше ролята на коловоз за вагоните. Жлебовете от двете страни на перона изчезнаха в сводести тунели. По перона бавно пълзеше робот, почистващ пластмасовата подова настилка. Той се доближи до мен, заобиколи ме на около два метра и продължи да си гледа работата. На стената бяха монтирани четири автомата за напитки. Не бяха повредени, имаше и купчинка чисти чашки. Приближих се до единия от тях, поставих съдчето и натиснах копчето. Потече газирана струйка, напитката имаше сладко-кисел, освежаващ вкус. Докато пиех, се разнесе кратък звън и глас от мегафона обяви: „Влакът за центъра — двадесет и три часа и четиринадесет минути. Следващият в двадесет и три часа и двадесет и две минути.“
С нарастващ грохот от тунела се проточи дълга пура без прозорци. Спря на перона. Бариерата пропадна надолу и се скри под повърхността. В същото време отстрани на пурата-вагон се отвориха няколко врати, иззад които видях осветената, му вътрешност. Влакът постоя около половин минута, после бариерата се вдигна, вратите се затвориха, а пурата със свистене и грохот потъна в пастта на тунела. След миг мегафонът обяви поредния влак — този път в противоположна посока и цялата процедура се повтори. Никой не слезе, влакът потегли и изчезна в тунела.