Точно когато на перонния часовник се появиха цифрите 23,22, пристигна следващият влак за центъра. Поколебах се, но прекрачих бялата линия до ръба на перона и се изправих срещу отворената врата на влака. Изглежда, колебанието ми трая прекалено дълго, защото се разнесе безстрастният, безполов глас на автомата: „Моля, заемете място във вагона или се отдръпнете към средата на перона. Не задържайте влака!“
Аз се качих, вратата зад мен се затръшна и влакът тръгна. Вътре беше чисто и светло. Седнах на удобната седалка, покрита с имитация на кожа. Огледах се. Във вагона нямаше никого. На всяка станция високоговорителят съобщаваше наименованието й. Някои ми бяха познати, не се бяха променили от времето, когато пътувах тук за последен път. Затова лесно можех да се ориентирам къде се намирам. Трябваше да сляза някъде около Университета. Нещо ме привличаше точно там. Там се намираше моята главна, а още по-точно — единствената ми цел…
Колкото повече се приближавахме към центъра, толкова повече нови имена на спирки започнаха да се появяват и аз започнах да се обърквам в топографията на града. Когато автоматът обяви станция „Склона“, скочих на перона. Докато се огледам, бариерата ме отдели от влака. Отдръпнах се, после леко опрях гръб о нея. Отсрещният край на перона, чак до бялата линия в долния край на бариерата, беше покрит с тъмнокафеникава, вълнуваща се маса. Приличаше на разлята локва — жива лепкава маса, която кипеше, преливаше и издаваше цвърчащи звуци.
Половината перон беше покрит с плъхове. Веднага ги познах — обикновените градски плъхове с гнусни голи опашки и разрошена козина, охранени и лениви.
Влакът, с който пристигнах, не ги интересуваше, те се вглеждаха в противоположния тунел. Трупаха се, блъскаха се, качваха се по гърбовете си, а със зъби и лапички влачеха разни неголеми предмети — прозрачни найлонови торбички, плътно натъпкани с нещо, или парцалени вързопчета. При това пищяха и скимтяха, а тук-там избухваха дребни неразбории и спречквания.
Стоях неподвижно с ръка на бластера. Включих регулатора на широк радиус на действие. Няколко плъха сигурно ме видяха или почувствуваха присъствието ми с обонянието си, та обърнаха глави към мен. Постепенно и другите, уведомени от водачите, също се обърнаха насам. От застиналото неподвижно множество, което сега приличаше на покрита с кафеникаворъждив мъх поляна, ме гледаха стотици чифта кръгли, блестящи оченца. Вдигнатите голи опашки се извиваха бавно като дъждовни червеи. Но не се втурнаха към мен. Само на места се чу високо, гръмко цвърчене, нещо като враждебни викове. След секунда цялата тълпа пищеше безразборно, удряше с опашки и дращеше с нокътчета по пластмасовата настилка на перона.
Мегафонът даде знак и тозчас, като по команда, всички писъци заглъхнаха, опашките се отпуснаха. Когато автоматът спомена станцията, към която пътуваше идващият влак, плъховете грабнаха багажа си и се обърнаха към края на перона, загубвайки напълно всякакъв интерес към моята личност. Само един грамаден, дебел екземпляр направи в тръс няколко крачки към мен, спря се и изфуча, все едно че се изплю, след което се присъедини към множеството.
С тикане и блъскане плъховете нахлуха във вагона през спуснатата бариера и отворените врати на влака; в бързината губеха вързопчетата си, хапеха се един друг, тъпчеха се взаимно и пищяха. Почти мигновено перонът опустя. Обаче влакът не тръгваше, мегафонът на два пъти прикани пътниците да побързат… Огледах се. Някакъв закъснял плъх търчеше откъм един развален ескалатор, влачейки подире си пакетче в яркоцветна опаковка, голямо почти колкото самия него.
Едва тогава съзрях на перона още един плъх. Беше се изправил на задните си лапи, като закриваше с тялото обектива на наблюдаващата перона камера. Щом закъснелият пътник изчезна във вагона, другият се отстрани от датчика и бавно-бавно запристъпва край потеглящия влак — като дежурен движение, който контролира реда в станцията.
Изкачих се с ескалатора нагоре. Оказах се на перона на друга линия, разположена перпундикулярно на онази, с която пристигнах тук. С още четири прехвърляния излязох на повърхността, разположена поне на сто метра по-горе.
Значи, по кой знае какъв странен начин градът е избуял на височина! Не разбирах защо и как, можех само да градя предположения. Докато се придвижвах, имах впечатлението, че минавам край подземни стени или край засипани сгради със зазидани прозорци. От павилиона на последната станция излязох направо на ярко осветена улица. На двадесет-тридесет метра от мен група ярко облечени хора бяха заобиколили стълба на една улична лампа. До мен долетя техният необуздан смях — избухваше на залпове, примесен с крясъците на няколко гласа. Спрях се и се скрих в сянката на портала на най-близката сграда. Огледах се. Улицата беше в същност търговски пасаж, от двете й страни се простираха остъклени, разноцветни витрини. Над покривите примигваха реклами и лозунги. По средата се суетяха поливачки и метачки, няколко автомата миеха стъклата на витрините, зад които бяха подредени пъстроцветни опаковки. Освен развеселената група на улицата нямаше други минувачи. Взех бинокъла и се вгледах в нея. Седем млади, съвсем млади момчета с гладки детски лица, облечени с шарени, но еднотипни тесни панталони и якета, бяха заобиколили стълба, по който с мъка се катереше тъмна фигура.