Разгледах я. Беше робот-андроид. Той несръчно се изкачваше по гладката повърхност на стълба. Под акомпанимента на смеховете и крясъците се опитваше да се издигне по-нагоре, обаче металните му ръце се хлъзгаха и той току се изхлузваше надолу. Явно, младите хора издевателствуваха над автомата, принуждавайки го с безсмислените си заповеди да прави трикове извън неговите възможности!
Крадешком, все покрай стените, се приближих до веселата групичка. Роботът тъкмо беше успял да се изкачи на височина около четири метра. Стройно момче с дълги черни коси се отдели от останалите, опря ръце на стълба и с високо, детинско гласче започна да подканва робота да се изкачи още по-нагоре. Ръцете на робота не издържаха тежестта му. Той рухна надолу, момчето не успя да отскочи и той го смаза към тротоара с масивното си туловище.
Без да искам, се обадих — предупредителен вик, който прозвуча миг преди трясъка от падането. Първата реакция на момчетата беше да изтичат към лежащия. Роботът тромаво се надигна и с куцане се отдръпна. Те наобиколиха мястото, където стана нещастието, и останаха няколко секунди мълчаливи и неподвижни. После един след друг започнаха да отвръщат глави. И именно тогава видяха мен.
Изведнъж се стегнаха, лицата им се оживиха, а ръцете им посегнаха под якетата. В тях тутакси заблестяха с металическа лъскавина къси тръби и палки. Забравили мигновено за останалия на земята свой другар, те се насочиха към мен — със странни усмивчици на лицата си, с котешки стъпки, във верига.
Отдръпнах се на два метра и залепих гръб до стената зад мен. Вървяха бавно, всеки стиснал по нещо в ръка. По начина, по който го държаха, ставаше ясно, че не е огнестрелно оръжие. Служеха просто за биене.
— Ей, ехе… дудка, ей, ехе… ей, ей, ей, ей! — Единият от нападателите излезе напред и започна да маха с показалеца на лявата си ръка, приканвайки ме да се приближа. Останалите ме обкръжаваха от двете страни. Гледах пристъпващия към мене в очите и бавно-бавно мушнах ръка под дрипите си, за да взема пъхнатия под колана ми бластер. С лявата си ръка хванах здраво чувала, който все още не бях изхвърлил само защото беше част от маскировъчното ми облекло. Момчето се спря едва на две крачки от мен и с бьрз поглед оцени разстоянието от себе си до другите.
Аз скочих и замахнах с чувала. Момчето инстинктивно вдигна нагоре лявата си ръка. Пуснах чувала и сграбчих китката му, като се опитвах да го съборя под крака си. Обаче той беше гъвкав и очевидно доста обигран в ръкопашния бой. Успях само да го обърна и с як ритник в задника да го хвърля на няколко крачки.
Той още не беше паднал, когато на гърба ми скочиха други двама. Изтръсках единия, но другият ме удари с все сила в лявата ръка, над лакътя. Онзи се вкопча в моето пончо. Дръпнах се назад, платът се раздра от врата чак до долу, но гърбът ми намери сигурна защита в стената. Стоях разкрачен, лявата ми ръка беше провиснала безсилно — остра болка я пронизваше от лакътя до рамото. В дясната си ръка държах бластера.
Нападателите сякаш се вкамениха, застинали в поза за скок. Вглеждаха се, облещили очи, в комбинезона ми, ръцете им се отпуснаха, някой изпусна палката си и тя се търкулна с дрънчене към мен. Онзи, когото бях ритнал, тъкмо се надигаше. Погледна ме и така си остана, приклекнал на едно коляно, опрян на ръце, с разширени очи.
— Без шубе! — изсъска. — Тоя е лунак!
— Не е лунак! — подхвърли друг. — Глей го кво има! Той е доцент!
— Ти не си ли виждал доцент! — отсече трети. — Тоя е космак!
— Айде бе! Космаци няма!
— Фулска му работа! Аз се чупя — реши главатарят и с дълги скокове хукна към отсрещната страна на улицата.
Насочих към него дулото на бластера и без да се меря, натиснах спусъка. Изглежда, че го улучих със самия край на разсеяното поле, понеже краката му се преплетоха, но той запази равновесие. Опря се на стената и започна да разтрива схванатите си прасци, охкайки здравата. Останалите не помръдваха — гледаха ту него, ту мен.