— Ей, космак! — обади се някой подмазващо и с известна доза уважение. — Остави ни живи, ще се махнем? А?
С въоръжената си ръка направих красноречив жест. Разпръснаха се на всички страни и на часа изчезнаха, като че ли ги всмукаха витрините. Онзи, който си изпати от бластера, куцукаше по отвъдната страна на улицата. Приближих се до младежа край стълба. Беше мъртъв. Горната част на тялото му беше премазана. Кръглите, стъклени очи гледаха нагоре.
— С какво мога да ви бъда полезен? — чух глас зад себе си.
Обьрнах се. Робот. Същият, който падна от стълба. Чакаше заповеди. Сигурно беше предназначен да разнообразява живота на минувачите. Стана убиец съвсем случайно, макар че не бих бил особено изненадан, ако го беше направил за отмъщение…
— Вдигни го и върви след мен — казах и посочих трупа.
Без да се оглеждам, тръгнах към тревната площ на петдесетина метра от мястото. Роботът шляпаше подире ми.
— Изкопай дупка — очертах с крак правоъгълник върху тревата. — Толкова голяма. А после зарови тялото.
Роботът остави внимателно трупа на тревата, приклекна и с разперените пръсти на механичните си ръце започна да вади чимове. Обаче след малко металните нокти заскърцаха по твърда плоча. Под двадесет сантиметровия слой почва имаше бетон. Бях забравил, че истинската Земя сега е някъде там дълбоко, затрупана и забравена. Онова, което се беше издигнало над нея, беше само болезнен израстък, раков тумор, разраснало се прекомерно чуждо тяло…
— Спри! Погрижи се за него! — наредих на робота.
— Ще извикам погребалната кола — послушно заяви той.
Кимнах, без дори да съм сигурен, че ще разбере жеста ми, и се върнах обратно към входа за станцията на метрото.
Едва сега разбрах колко трудно и комплицирано е начинанието, което си бях поставил за цел. А колко просто ми изглеждаше всичко преди… Този град ми беше чужд, това беше друг град, изграден върху стария, който аз някога познавах. Без геодезични планове нямаше да мога да открия къде се намира мястото, където трябва да търся… А дори и да установя мястото, дали ще съумея да се добера сто метра по-надолу, през всички етажи и пластове, до повърхността на земята, под която би трябвало да стои цилиндърът? А дори ако се добера — ще го намеря ли там, под най-долните мазета на някогашната сграда?
Институтът беше на осем етажа. Беше построен по времето, когато високите строежи се градяха от стоманобетонни елементи. Съмнително беше да е изчезнал без следа. Като съдя по онова, което видях или предполагах, възприетата система за модернизация на града е възникнала именно поради трудностите, свързани с разрушаването на подобни строежи. Още тогава, когато аз напуснах Земята, в централните квартали на големите градове вече съществуваше този проблем. Безопасността на комуникационните трасета може да се постигне само чрез надстрояване на все по-високи виадукти и естакади над вече съществуващите. Многоетажните пътни артерии и възли още тогава достигаха до височината на прозорците на третия или четвъртия етаж на съседните сгради, а спираловидните разклонения оплитаха като змии разположените край трасетата блокове, превръщайки се в кошмар за денонощно мъчените от шума техни жители.
Започнах да разбирам механизма на тукашното урбанистично явление. Улиците са изпълзявали над застроената част на града, а тя от своя страна се е опитвала да не изостава. След известно време на по-ниските равнища на града неизбежно е оставало мъртво пространство, изолирано от света чрез естакадите и новите стени на сградите, в чиито по-долни етажи вече било невъзможно нито да се живее, нито да се работи. Най-сетне, пак по неизбежна необходимост, е трябвало да се изолира напълно този мъртъв пласт на града, който никой не е посещавал, нито поддържал и който е можел да служи само на нуждите на градското комунално стопанство, на подповърхностната комуникация или на изцяло автоматизираните промишлени предприятия. И така мрежата на естакадите се сляла в една цяла повърхност, определяща новото нулево равнище на града. По-ниските сгради изчезнали под него, а по-големите стърчали с някой и друг от горните етажи. Възможно е за укрепване на това равнище тук-там да са го подпирали на тази или онази сграда, като са запълвали вътрешността й с увеличаващи издръжливостта материали.
Колко пъти — докато ме е нямало тук — е била повторена тази операция? Три, четири пъти? А може би повече? Колко поредни пластове от града са изчезнали под новите пътни артерии и новите постройки? Такъв процес лесно може да стане лавинообразен… Спомням си, че по времето, когато аз живеех в града, всяко ново комуникационно трасе, уж модерно и проектирано с перспектива, още при пускането му в експлоатация вече не задоволяваше нарасналите потребности.