Строежите на най-горното равнище — най-младата, последна фаза на развитието на града — изглеждаха много леки, ажурни. Този факт потвърждаваше моите догадки: колкото по-нагоре се е придвижвал градът, толкова по-леки материали и конструкции са били използвани, за да не се натоварват носещите по-долни пластове.
Дано долните равнища не са абсолютно изолирани! За да проверя дали те са поне частично проходими, трябва да се опитам да проникна долу, под епидермата на града. Май че един от вероятните пътища към по-ниските пластове преминава по шахтите, водещи към станциите на метрото.
Сега слизах с ескалаторите от етаж на етаж и внимателно оглеждах стените. Въпреки че бяха покрити с пластмасов слой, впрочем не особено старателно, личеше, че в тях са „втъкани“ стените на стари сгради. Колкото по-ниско отивах, толкова по-определено можех да проследя поредните пластове на застрояванията и разделящите ги равнища — все едно че гледах ската на геоложки разкопки. На две равнища, отдалечени едно от друго на двадесетина метра, открих следи от зазидани коридори — вероятно това бяха някогашни входни или изходни тунели за пътниците на метрото. Мен обаче ме интересуваше естественото равнище. Помня, че преди моето заминаване тунелите на метрото бяха на две равнища. Тук също открих две, но те можеха да бъдат доста по-високо над естественото равнище. Когато градът се е измествал нагоре, подземната комуникационна мрежа би могла да го следва, изкачвайки се на по-горни, напуснати от жителите равнища.
Излязох на перона на друга линия на метрото — перпендикулярна на посоката, от която дойдох в града. Нещо ми подсказваше, че ако именно с нея се насоча надясно, ще се приближа до реката. Реката трябваше все още да съществува, не можеха да я премахнат изобщо, тя е необходима за нормалното функциониране на града. Ако я открия, скрита някъде на дъното на града, тя ще ми послужи като добър ориентир.
Обаче вече бях прекалено уморен, за да продължа търсенията тази нощ. Тръгнах обратно към ескалатора. На перона, в нишата с автоматите за напитки, съзрях два плъха. Единият натискаше с носа си копчето, а другият наместваше муцунка под струята течност. Като ме видяха, те се наежиха, единият издаде предупрежаващ писък и двата хукнаха към ескалатора. Докато стигна до него, двете животинки вече бяха в горния му край, катереха се със светкавична бързина от стъпало на стъпало. Ескалаторът тръгна едва когато аз се доближих до него. Очевидно автоматът не реагираше на плъхове…
Улицата беше пуста, само отсреща до стената стоеше все същият робот. Познах го по повредения корпус. Погледнах към тревната площ. Трупа на момчето го нямаше. Някаква автоматична машина възстановяваше разровената от робота трева. Извиках към андроида:
— Робот!
— Слушам ви — отвърна той и се приближи до мен. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Къде има нещо за ядене?
— Ще ви заведа до магазина. Наблизо е. Той тръгна по улицата, а аз го следвах. Посочи ми вратата на просторен магазин. Приближих се. Тя се отвори пред мен. Взех от най-близкия рафт някакво пакетче в шарена пластмасова опаковка и излязох на улицата. Роботът чакаше до вратата.
— Къде бих могъл да преспя? — попитах го.
— В този дом има свободни стаи — посочи ми той входа. — Желая ви лека нощ.
— Благодаря — рекох по навик. По ирония на съдбата този робот беше единствената „личност“, която се държеше като… човек в този странен град.
Влязох в тясно преддверие. Стенната лампа веднага светна. Отворената врата на асансьора разкриваше широка кабина с ред копчета на стената. Влязох и наслуки натиснах едно от тях. Вратата се затвори, асансьорът тръгна. Слязох на първия етаж. Наляво и надясно водеше коридор. Застанах пред най-близката врата. Тя се отвори. Видях ярко осветено, неголямо помещение. Мебелировката не беше богата — само ниска кушетка, масичка с видеофон и два стола. Зад завесата, в нишата, беше инсталиран автомат за напитки с чисти пластмасови чаши, а до него — капакът на шахтата за отпадъци. Малката врата до тях беше за санитарната кабина с душ. Вратата се затваряше отвътре, затова реших да остана тук до сутринта. Изядох съдържанието на пакетчето, което бях взел от магазина долу. Беше доста вкусно, макар че по вкус не напомняше на нито една позната ми храна. И питието от автомата ставаше за пиене.
Изкъпах се и легнах. Бях загасил светлината, когато чух нечии стъпки и възбудени гласове. Но не ми се искаше да стана и да погледна.