— Скъпи мой! — Ван Троф се усмихна иронично. — Ако искаш да запалиш лист хартия, трябва ли да летиш с него към Слънцето?
— Достатъчна ще ми е лупа…
— Като за космонавт си доста интелигентен — добродушно се пошегува той. — Ти сам даде отговор на съмненията си. Лупата ще ти създаде локално, малко копие на Слънцето, което за секунда ще прегори дупчица в хартията, докато самото Слънце, огрявайки я непосредствено, нищо подобно не може да направи. Ето, това е всичко. Затварянето на капака на цилиндъра предизвиква съответно разполагане на „гравитационните лещи“, ако мога да ги нарека така, и концентриране на полето върху малък обем в камерата.
— Не разбирам как става това, но трябва да ти повярвам, професоре — казах. — Затова ли времето в камерата изобщо не тече?
— Не, това е невъзможно. Времето не може да се спре. Обаче можем да го забавяме произволно по отношение на времето, течащо в другата система, в случая — Земята… Всичко зависи от ефективността на „лещите“… Успях да постигна напълно задоволителен резултат: сто години от нашето време траят в цилиндъра около осем минути…
— Искаш да кажеш, че часовник, оставен за сто години в цилиндъра, би се придвижил само с осем минути?
— Горе-долу… Направих доста точни измервания. Моят часовник остана там една година. Беше извървял без малко пет секунди…
— А човекът? Дали…
— Да.
— Проверявал ли си?
— Часовникът ми беше прикрепен към китката на младо шимпанзе. След една година то излезе от цилиндъра във великолепно здраве, дори не беше успяло да се изнерви… Впрочем… аз самият… неотдавна прекарах там тримесечния си отпуск. Всички мислеха, че съм заминал. А аз бях там, в цилиндъра… Затворих капака и тозчас го отворих. Излишно е да ти обяснявам, че през тази отпуска не успях да си почина. За мен тя продължи секунда…
Тогава все още не знаех какви ще бъдат последствията от идеята на стария професор. Събудих се късно. Погледнах през прозореца. По улиците се мотаеха групички млади момчета. Спираха се тук-там, разговаряха кресливо. Някои държаха инструменти, издаващи пронизителни звуци. Младежите вдигаха невъобразим шум, а от вратите на магазините току изхвърчаваха различни предмети. Тук-там избухваха побоища, които завършваха бързо и без особени последствия. Наблюдавах около половин час живота на улицата, много неща не разбрах. Кои бяха тези непрокопсани младежи? Защо никой не се опитваше да въдвори ред?
Разбира се, автоматите-чистачи търпеливо почистваха боклуците по улицата, обаче никой не пречеше на явно скучаещите младежи да си намират от странни по-странни развлечения.
„Град на децата? — помислих си, докато ги гледах. — Или може би — своеобразни модерни методи за възпитание?“
Не! Та нали снощи тези „деца“ като нищо щяха да ме убият… Нима в града нямаше възрастни хора? Тези на улицата долу бяха на по петнадесетина-двадесет години… А онези, от предградието?… Те бяха по-скоро на средна възраст…
Когато ме нападнаха в града, бях облечен като жител на предградието. Дали това не беше причината? Напълно е възможно… Започнах да свързвам отделните факти в едно. Онези, дрипави и мръсни, вегетират в старите, полуразрушени къщи, докато тук жилищата стоят празни, а в магазините има всичко необходимо за нормален живот… Тези тук са млади и разпуснати, и на цели банди нападат самотния предполагаем пришълец от отвъд…
Очевидно съществуваше и някакъв конфликт между едните и другите, съществуваше някакво странно разделение на обществото. Тези, които бяха овладели центъра, безжалостно отблъскваха онези, тормозеха ги, преследваха ги. Как страхливо се държаха дрипльовците, как предпазливо се промъкваха под закрилата на тъмнината, как „гасяха“ уличните лампи… От кого се страхуваха, от кого се криеха? Нима от тези сополанковци? Кой разбиваше систематично продоволствените автомати в обезлюдените квартали в покрайнините на града? Защо никой не живееше в тези квартали? Дали лунантропите не бяха прави, като твърдяха, че на Земята живее дегенерирала, бавно измираща разновидност на човешкия род?
И още нещо ми направи впечатление: нито сред младежите на улицата, нито сред бандата от предградието не видях жени. Все още не разбирах какво става тук, макар че съзирах известни закономерности. По принцип обаче не ме интересуваха подробностите, свързани с тукашното общество. Исках да намеря онова място, да достигна до него колкото е възможно по-скоро… Дали ще се справя сам, без ничия помощ?…
Отдръпнах се от прозореца и седнах, за да обмисля какво да правя по-нататък. Погледът ми падна върху видеофона на масичката пред мен. Натиснах копчето, екранът изсветля и автоматът заговори: