— Градска централа. Моля, дайте номера или името на абоната.
— Градската информация — казах аз.
— Информацията, слушам ви.
— Кой ръководи администрацията на града?
— Централният координационен комплекс.
— Свържете ме с неговия ръководител.
— ЦКК е компютърен комплекс.
— Искам да говоря с човека, който контролира работата му.
— Комплексът работи без контрола на човека.
— Дайте ми тогава полицейското управление.
— Такава институция няма.
— По дяволите!
— Абонатът непознат.
Имаше ди си говоря така до утре…
— Три седмици, три единици — рекох наслуки. Екранът потъмня, високоговорителят забръмча и на екрана се появи мъжко лице. Изглеждаше на около тридесет години, не беше избръснат, а косата му беше дълга и разрешена.
— Какво искаш? — промърмори той, гледайки ме от екрана.
— Имаш ли малко време? — попитах.
— Зависи. Кой си ти? Чакай малко…
Той се обърна към някого до него. Чух го да казва:
— Не знам, някакъв чужд — и после към мен: — Е, казвай, какво искаш?
— Вчера долетях, отдавна не съм бил тук и не познавам града — обясних му.
— Откъде си долетял? — прекъсна ме той, а в погледа му светна любопитно пламъче.
— От Луната — изтърсих. Той позамълча.
— Лъжеш. Нали съм виждал лунак… Но пък и наглед не ми приличаш… — изрече бавно, явно размисляше. — Кой си ти всъщност? Отдръпни се малко от камерата, искам да те видя по-добре.
Отстъпих три крачки назад. Видях как лицето му се промени от вълнение.
— Ей…! Та ти си космак! Бит, гледай, онзи гнипел не е лъгал, като казваше, че в града има космак!
На екрана се показа лицето на друг мъж — плешив, с брада.
— Откъде знаеш, че е космак? — процеди оня недоверчиво през зъби.
— Не виждаш ли? Има звезда, по това можеш да ги познаеш. И лафи някак си другояче, по старому. Ей, космак, имаш ли оръжие?
— Имам. Върнах се от Дзета. Трябва да уредя тук един мой въпрос…
— А не, нищо няма да уреждаш с нас — прекъсна ме брадатият. — Да не ми е изпила чавка ума!
— А не искаш ли да ни продадеш оръжието си? — попита другият, набутвайки се в екрана.
— Ще ти го продаде, как ли пък не!
— Ами… можем да поговорим… — подхвърлих неохотно, само за да продължа разговора.
— Аз нямам намерение да търгувам с теб. Но ще ти помогна, щото си любезен, дудка. Ще ти пратя един доцент, той е стар фул, ще се разберете с него. За услугата може да ми дадеш нещо. Какъв ти е номерът?
— Номерът ли?
— На видеотелефона.
— Сто и единайсет, петстотин и петнайсет — разчетох номера от табелката на апарата.
— Добре, някъде в центъра си. Не излизай на улицата, че гнипелите ще те намайнят. В центъра те чет нямат. В случай на нещо размайнвай чутури, не се бой от нищо, без тупаник тук няма да преживееш. Ще позвъня на доцента.
Екранът угасна, а аз едва сега се замислих дали не сбърках, като дадох номера на моя видеофон. Кой знае какво могат да направят тези подозрителни типове… От няколко сополанковци можех да се защитя, обаче от тези… Впрочем имах ли друг изход? Тези двамата поне изглеждаха и разговаряха що-годе нормално. Така… Вече знаех какво предизвиква това поразително впечатление у всички, които ме виждаха: емблемата-звезда, зашита на комбинезона ми — традиционният символ на екипажите на междузвездните кораби. Благодарение на нея ме идентифицираха като „космак“, което вероятно означаваше завръщаш се от Космоса астронавт — така, както думата „лунак“ означаваше тук жител на Луната… Явно от време на време тук се появява по някой и от едните, и от другите, но май че отношението към тях е различно… Във всеки случай космакът буди респект и за мен това беше много важно и удобно.
Моят речник ставаше все по-богат. Тукашните младежи, кресливи и с палки в пазвите си, бяха „гнипели“. Имаше и някакви „згреди“ — това вероятно бяха онези от крайградските къщи… И „доцентите“, за които все още не знаех нищо.
Колко различен беше този свят в сравнение с онзи, който си представях по време на пътешествието ми до Земята! Честно казано, тогава дори не се опитвах да го изграждам във въображението си с всички подробности. Такова занимание само щеше да засили измъчващите ме съмнения. Самият факт, че бъдещият свят, какъвто и да беше, щеше да бъде различен, даваше достатъчно основания за безпокойство.
Колкото повече наближаваше моментът на излитането, напрежението между мен и Йетта нарастваше. Във всеки случай, като съдех по себе си, нейното външно спокойствие също беше маска — като моята, зад която скриваше душевното си състояние. А към всичко това „Мефи“ прибавяше своето сатанинско изкушение…