При всеки удобен случай, почти до последните минути, преди „Хелиос“ да отлети от Земята на паркингова орбита, ван Троф ме уговаряше да приема предложението му. Той вярваше, просто беше си внушил, че единствено по този начин ще бъде потвърдено, че делото на неговия живот не е безполезно.
— Но нали се обичате! — говореше ми той, изпадайки в патетично-възвишено настроение. — Има ли нещо по-красиво и по-ценно от голямото и истинско чувство? По онова време съвсем не бях убеден (за разлика от него) в големината на моето чувство. Може би Йегта ме обичаше с точно такава любов, каквато си въобразяваше „Мефи“. Но аз? Ако аз бях влюбен до такава степен, не трябваше ли да се откажа от пътешествието до Дзета?
Обаче ван Троф сякаш не искаше да забележи това противоречие… Или пък искаше да ми внуши това чувство… Измисленият от него експеримент се превърна в последната може би цел на живота му.
— Да не би да се страхуваш, че любовта на Йетта няма да издържи раздялата от няколко минути след твоето отлитане? — увещаваше ме той друг път, явно залагайки на мъжката ми амбиция. Все едно че си закъснял с няколко минути за среща… Сигурно ще те почака търпеливо…
— Не мога да й предложа такова нещо… — отвърнах му след господ знае кое по ред предложение. — Нали… нали може да се случи изобщо да не се върна…
— Какво, смяташ, че може да се влюбиш в някоя от красивите жителки на системата на Дзета?
— Аз говоря сериозно. Може би няма да се върна. Тогава какво? Йетта ще се окаже сама в един чужд за нея свят…
— Прекаляваш. Петдесет години въпреки всичко съвсем не са такъв огромен скок във времето, че да не съумее да се оправи, ако… Жените винаги се оправят, лесно се адаптират…
— Не знам дали ще иска… Като знае, че никога няма да се завърне към своето време, към своя живот…
— Недей иска от мен толкова много… — Лицето на професора помрачня. — Казах ти, че това е само половината откритие. За да направя останалата половина, ми е необходим още един живот. А Йетта сигурно ще се съгласи. Аз самият ще й кажа независимо от твоето решение. В края на краищата тя има същото право да решава, каквото и ти…
— Недей, не й създавай напразни надежди!
— Как така напразни надежди? Човече, разбери най-сетне, че това, на което посветих целия си живот, не е празна работа! Е, бих направил още повече, ако имах време… Може би тогава… бихте могли двамата или ако ти не се върнеш — тя сама, да върнете всичко назад, в днешното време…
— Какво имаш пред вид? Ние да се върнем назад? В днешно време?
— Може би… Казах ти, че това е въпрос на бъдеща дългогодишна работа… Антигравитацията… Теоретично е достатъчно да се сменят знаците в уравненията… А може би и знака при символа, означаващ времето?… Не знам. Прости ми, не знам. Засега само усещам някои неща, но тук интуицията не е достатъчна…
Той се заинати. Каза й, а тя — без минута колебание — се съгласи. Аз и тя говорихме само веднъж по този въпрос. Нейният ентусиазъм заглуши гласа на моя разум. Заяви ми: „Довиждане, знаеш къде ще ме намериш. Дори ако всичко продължи повече от петдесет години…“
Да, така изглеждаше нашето сбогуване. Когато вече се бях качил в автокара, Йетта ми помаха с ръка, а после опря глава на събраните си длани. С този детски жест ми напомняше, че „отива да спи“… Тя се сбогуваше така с мен неведнъж, когато, след като я бях изпращал до тях, чаках под прозореца да я видя още веднъж, преди да си отида. Само че тогава се връщах след няколко дни, за да се срещнем пак. А сега сбогуването ни беше за много, много по-дълго време, поне за мен. Колкото за нея…
Не знаех кога възнамерява да влезе в цилиндъра. Дали веднага, дали — след година, две… Винаги беше толкова припряна… Ако не се виждахме една седмица, тъй като ме отвличаше подготовката в центъра за полета, тя се обаждаше по телефона всеки ден — ту с упреци, ту с нежности. Не можеше да се примири с мисълта, че аз ще отлетя. Но никога, нито веднъж не спомена нито дума за близкия старт. И аз избягвах да говоря за него като последен страхливец, защото си знаех, че ще бъда принуден да я изоставя. Може би първоначално е вярвала, че любовта ще ме задържи на Земята, че ще се откажа да участвувам в експедицията? А може би от самото начало е знаела за изобретението на ван Троф?
Зумерът на видеофона прекъсна размишленията ми. На екрана се показа мъжко лице. Събеседникът ми беше на около шестдесет години, имаше побелели коси и гладко обръснато лице.
— Добре дошъл — усмихнато започна той. — Попроменило се е тук при нас, а? От коя експедиция си? На командора Глим ли?
— Добър ден — отговорих. — На командора Харвей. Завърнах се от Дзета. Заминахме през две хиляди четиридесет и втора.