— Охо-хо! Солиден период от време… Всички мислеха, че… Е, че няма да се върнете… А после… После вече на никого не му беше до Космоса. Достатъчно грижи си имахме на Земята. Но сетне ще си поговорим. Сега слушай. Аз съм наблизо, обаче не ми се ще да излизам на улицата. Имаш ли оръжие?
— Имам бластер.
— Чудесно. Излез предпазливо на улицата. Погледни надясно. Ще видиш голяма сграда с магазин за обувки на партера. Ще влезеш в този магазин. Навътре, зад рафтовете, е разположена вратата на товарния асансьор. Ще сляза с този асансьор да те взема. Ако някой те закачи по пътя, стреляй направо, без предупреждение. Само внимавай да не те изненадат изотзад. Не би трябвало да те нападнат, имаш звезда. Гнипелите се страхуват от космаците.
— Добре. Ще бъда там след няколко минути, доценте — казах аз.
— Няма нужда да ме титулуваш! — засмя се събеседникът ми. — Сега тази дума означава нещо съвсем различно от онова в твоя двадесет и първи век.
Излязох в коридора и слязох с асансьора надолу. В преддверието, до входната врата стояха гърбом към мен две късо подстригани момчета.
— Чупка, фулове! — изрекох застрашително. И двамата едновременно се обърнаха към мен. Единият посегна под дрехата си с познатото движение… Не успя да си извади ръката. Падна на земята, улучен от слабия импулс на бластера ми. Другият се хвърли към вратата и побягна, крещейки нещо. Пресякох улицата под погледите на няколко други младежи, спотаени до стените, и без други произшествия стигнах до магазина за обувки. В отворената врата на асансьора стоеше моят видеофонен събеседник.
— Заповядай — покани ме той в асансьора. Загледах го. Носеше преметнато през врата си цяло оръдие — май че лазерен лъчемет. Асансьорът трепна и потегли надолу.
— Трябва много да внимаваме тази сган да не се добере до долните равнища — заяви водачът ми, като излизахме. — С какво удоволствие биха се подвизавали тук! И нас няма да ни оставят на спокойствие…
Той ме поведе през криволичещо коридорче, отваряше разни тесни вратички, още веднъж слязохме с асансьор надолу. През просторен тунел достигнахме до голяма, слабо осветена зала с работещи машини. След нея се промушихме през още няколко коридорчета и слязохме по стълбите няколко етажа надолу. От стълбищните площадки се отделиха тъмни и мръсни проходи към подземните сгради в дълбините. Водачът ми светеше с фенерче и обясняваше:
— Намираме се във втория пласт, тридесет метра над естественото равнище. Под нас е градът, който ти познаваш. Впрочем и тук, и още по-нагоре стърчат стари строежи от двадесети и от двадесет и първи век. Първото равнище ги е разсякло наполовина или, при по-високите, е на една трета от височината им. Цялата вътрешност на сградите е заляна с кризолит, обаче стълбищата и асансьорите са проходими — поне някои. Затова може да се стигне до всички пластове и дори до естественото равнище. За съжаление, не навсякъде. Там, където новото равнище е разположено по-високо от сградите в първия пласт, слизането е трудно. Старите улици са преградени с монолитните подпори на новото равнище и само отделни отсечки от тях са проходими. Но защо ли трябва да се ходи там? Фабриките са в третия пласт, а комуналното стопанство — във втория. На естественото равнище са останали само канализацията, отделни тунели от метрото и резервните електростанции, впрочем вече неизползвани.
Той гледаше на всички страни и даваше разяснения за обектите, край които минавахме. Явно, чувствуваше се в тези мрачни подземия като у дома си.
— Е, стигнахме — каза най-сетне. — Самичък ти едва ли щеше да се добереш.
Изправихме се пред бетонен блок. Той затваряше тунела, по който дойдохме. Моят водач докосна с ръка стената. Над главите ни се обади високоговорител.
— Колко е седем по осем? — чу се мощен глас. „Доцента“ ме погледна и се усмихна.
— За да попаднеш в Хадес, трябва да платиш за преминаването на реката. Петдесет и шест! — викна той нагоре и стената се отмести, разкривайки осветено помещение. — Внимавай да не се спънеш!
В средата лежеше човешки скелет, а до стените — още няколко. Стената се затвори зад нас.
— Това са онези, които са знаели таблицата за умножение. Промъкнали са се дотук, но не са се радвали дълго. Умрели са от глад. Оставихме ги, както си бяха, за назидание… — Той докосна следващата стена.
— Неопределен интеграл от хикс на минус трета степен по де хикс? — разнесе се отгоре.
— През елементарните интеграли все още никой не се е промъкнал… Минус една втора хикс на минус втора степен.