Поредната стена се отдръпна. Влязохме в помещение, изпълнено с ярка светлина и буйна зелена растителност. В кръглия басейн в средата бликаше фонтан. Разположените под тавана лъчисти осветителни тела създаваха илюзията за слънчева светлина и топлина. Бях прикован от изумление. Моят водач се наслаждаваше на реакцията ми от поднесената изненада.
— Хубаво е тук, нали? Трябва да се живее някак си. Изградихме си фрагмент истински живот. За съжаление, само фрагмент и при това — не съвсем истински. Сега ела, време е да хапнем нещо за обяд.
Той ме заведе в луксозно обзаведен апартамент с много зеленина и множество удобни кресла. Стените бяха покрити с рафтове, изпълнени с книги и касети с микрофилми.
— Заповядай, седни! — Той ми посочи креслото, след което извади от бюфета бутилка и чашки. — Това е библиотеката ни. Сега вече можем да поговорим спокойно. Доколкото разбрах, имаш да уреждаш нещо?
— Колко души живеете тук? — попитах, като оглеждах помещението.
— Шестима.
— Шестима ли? — повторих. Реших, че не съм чул добре.
— Да, шестима. Последните шестима. Впрочем не бихме могли да осигурим такъв комфорт за повече хора. В края на краищата полага ни се. Ние сме единствените шестима що-годе нормални хора в този град…
„Значи, аз, самият аз, осъдих да живее в този ненормален свят момичето, което ме обичаше толкова силно — помислих си. — Как можах да допусна такова нещо! Тя, толкова деликатна, толкова чувствителна — каквато я помнеше моето въображение, така дълго подхранвано от спомена за нейното лице, за нейните думи, — може би сега вегетира, захвърлена някъде сред онези тълпи от гнусни типове, населяващи този град… Тя, моята любима, която толкова обичах и тогава, и сега…“
Дали наистина обичах Йетта тогава, преди отлитането? Задавах си и тогава този въпрос, но вълнението от предстоящото пътешествие го изместваше на по-заден план. Едва по пътя или по-точно някъде в средата на пътешествието, в системата на Дзета, когато ме извадиха от състоянието на анабиоза, въпросът възникна отново, а отговорът започна все по-ясно да се очертава… Може би ми повлия също и отдалечеността от времето и пространството, от всичко, което бях напуснал за толкова продължително време… Йетта беше единственото спасително островче, на което се спираха летящите към Земята мои мисли. Всичко щеше да се промени, единствено тя щеше да остане същата, непроменена… Вярвах в това, непоколебимо вярвах, въпреки че не можех да бъда докрай сигурен, че тя не се е отказала от набелязания план. В моите мисли винаги я виждах там, в цилиндъра. От непоклатима аксиома това убеждение стана единствен критерий за моите действия. Обичах я — едва сега осъзнавах напълно това чувство, то ми беше необходимо. Носех снимката на Йетта навсякъде — в моята каюта на кораба, в командната кабина на ракетата, когато отивах на някоя планета, винаги я слагах в един от външните джобове на скафандъра, та лесно да мога да я изваждам, като поискам. Тя беше моята вяра, смисълът на съществуването ми… И така си остана до самия край…
Когато се събудихме от анабиозата, смятайки, че сме вече в края на обратния път, научихме, че след като са достигнали едва една осма от заплануваната скорост, двигателите са излезли от строя. И така, пътят от Дзета до Слънчевата система трая не двадесет, а повече от сто и двадесет години.
Всички бяхме потресени. Тогава за първи път в съзнанието ми се прокрадна съмнение, че тя може би вече не ме чака… Проклинах ту двигателите на „Хелиос“, ту ван Троф, ту себе си…
Ако преди отлитането се бяхме сбогували с Йетта завинаги — както с всички други мои съвременници, с които след петдесет години можехме да не се видим, — сега щях да се връщам примирен със съдбата, като моите другари… Единствено в такива мигове човек започва да придава особено значение на отделните фрази или думи, които някой му е казал. Припомнях си думите на Йетта: „… дори ако всичко продължи повече от петдесет години…“ Вкопчах се в тези думи с нова вяра и с нов ентусиазъм. Градях предположения, представях си различни ситуации… Например — Йетта излиза в определеното време от цилиндъра, но като научава, че „Хелиос“ още не се е завърнал, пак влиза в него, за да продължи да чака…
Съобщението за нашата авария не е можело да стигне на Земята по-рано от няколко десетки години след старта ни от Дзета… При скоростта, която корабът разви по обратния път, сигурно е минало доста време, докато сме достигнали на разстояние, позволяващо да се свържем със Земята. Пилотиращият компютър беше предавал съобщението многократно, разбрахме от записа… Но дали то беше получено? Ние нямахме никакво потвърждение…