Сега вече, когато се запознах с господствуващите по онова време на Земята отношения и настроения, можех да си обясня защо никой не отговори на нашето повикване… Всички мои стари съмнения пламнаха отново. Онези от Луната и от тукашния земен град… Единственият начин да разбера истината беше да намеря цилиндъра на ван Троф… Ще успея ли? Дали тя… все още е там? Дали изобщо е била там някога? А може би… може би през цялото време съм живял с илюзии?… Не, не, тя непременно е там… За нея са изминали само шестнадесет минути!!! Не вярвам, че не е имала достатъчно търпение… и смелост… та да не ме изчака? А ако ме чака… Не мога да я оставя там завинаги…
— Сигурно ще се наложи да ми разясняваш много неща. Най-добре ще бъде да започнем от самото начало… А що се отнася до това, което ме интересува… Ще можеш ли да ми покажеш пътя?… Търся Института по гравитология… Естествено, онзи от средата на двадесет и първи век — казах, а погледът ми все още шареше по елементите на уютния интериор.
— Ще го намерим. Имаме планове на града от всички периоди. Друг е въпросът, дали няма да имаме проблеми с достигането до него… Да не би да си оставил нещо там?
— Да. Трябва да го потърся.
— Кой знае дали ще го намериш. Обикновено са изпразвали вътрешността на сградите, преди да ги зазидат.
— То беше в мазето… в същност, под мазетата… В една дълбока шахта.
— Може пък да се доберем, ще видим. Но няма защо да бързаме толкова, което те е чакало двеста години, ще почака още мъничко. Разполагай се като у дома си.
— Къде са другарите ти?
— Някъде из града. Всеки си има задължения. За вечеря ще се върнат, ще се запознаете. Сигурен съм, че и те ще се зарадват. Последният космак се появи в града преди… може би преди четиридесет години.
— Какво стана с него?
— Замина. За някакъв друг град, дори не знам кой. И той търсеше нещо. Вие всички нещо търсите, сигурно собствените си следи… Май че ви завиждам…
— За какво? За самотата? За изгубеното време?
— За живота ви. Истински, изживян с размах… И двамата замълчахме. Гледах възрастния човек, който наливаше в чашките някаква прозрачна течност. Може би пък беше прав…
— Е, хайде! — Той ми подаде едната чашка. — Ако съдя по езика, който говориш, макар и малко архаичен, ти си ни земляк. Затова по стар обичай — наздраве!
— Това алкохол ли е? — попитах и помирисах съдържанието на чашата си. — Въпреки всички исторически преломи си е останал…
— Да, остана. По едно време беше на изчезване, но ние възкресихме добрите традиции — засмя се домакинът и се чукна с мен.
Питието беше силно, а аз не бях пил… може да се каже, от двеста години.
— Не те питам харесва ли ти светът, който завари, защото знам какво ще ми отговориш — започна той, оставяйки чашката. — Недей да го хвалиш дори от куртоазия. Ние не сме виновни, че е такъв. А в същност може ли изобщо да се говори за нечия вина?
— Защо ме покани тук? — зададох аз поредния въпрос, когато домакинът се зае сръчно да приготвя някакво специално ястие като за гости. Освен опакованите продукти от магазините използваше и пресни зеленчуци и подправки.
— Най-напред, защото обичам да разговарям. Нашето всекидневие протича доста монотонно. Обикновено нямаме никаква работа, освен ако сами не си я създаваме. Всички ония горе, в града, живеят като добитък: между яслата, разстъпването и спането. Понякога може и да се понабодат с рогцата, без, честно казано, да има за кого и за какво. Намират всичко, което им е необходимо, под носа си; имат храна — все еднаква, но затова пък в изобилие, жилища, някакви си там техни развлечения, които ти сигурно ще намериш за непонятни… Градът се грижи за тях и ще продължи да се грижи, докато в него остане поне един консуматор. Дори още по-дълго време — докато цялата му машинария се разстрои и разпадне на части. Обаче преди да настъпи това, нас няма да ни има вече. Автоматизация на производството, унификация на консумацията, оптимализация на генотипа… Единствено първите две неща излязоха наистина успешни… Само че е скучно, просто съклет те хваща… И така е от най-малко сто години. А ние, щом поради недообмисляне или от чиста глупост сме се оказали тук, трябва някак да си разнообразяваме живота. Как предпочиташ салатата — с оцет и зехтин или със сметана?
— И сметана ли имаш? — учудих се искрено.
— Един от нашите е добър биохимик. Градът произвежда различни неща, но за потребностите на множеството прави от тях оптимални комбинации от белтъчини, мазнини и въглеводороди — общо взето, отвратителни на вкус или съвсем безвкусни. Имахме късмет, че се добрахме до тези компоненти и що-годе успяваме да си приготвим нещо добро за ядене. А зеленчуците сами си ги отглеждаме. Впрочем сега ще опиташ и сам ще прецениш. А ако гощавката ти хареса, ще се реваншираш, надявам се, с някоя и друга новина от вашето пътешествие. Къде по дяволите бяхте толкова време? Доколкото си спомням, трябваше да се завърнете някъде около две хиляди и стотната година…