— Както в нашия бункер — вмъкна той.
— А… действително. Може би това е била целта им. Само че тях самите ги нямаше вътре.
— А може би ги е имало, само че са били добре скрити?
Замислих се. Тогава, на Клео, такова нещо не ни хрумна. Разглеждахме изградения от извънземните лабиринт, който напомняше хитро конструиран капан. Навярно той криеше много повече тайни, които ние, обзети от мисълта за спасяването на собствената си кожа, не бяхме в състояние да забележим. Може би сме били съвсем близко до извънземните, без да го знаем, без да съумеем да регистрираме тяхното присъствие — докато те са наблюдавали нашите усилия да се измъкнем от предложената ни тестова ситуация, оставайки в ролята на пасивни наблюдатели, оценяващи степента на нашите интелектуални способности? Дали наистина ние се справихме със ситуацията благодарение на собствените си възможности? Може би излязохме само поради тяхното снизходително благоволение, след като са констатирали, че сме доста под тяхното равнище? Ех, сега вече е късно да преценявам…
Моят домакин се казваше Марк или поне с това име ми се представи. Беше изключително любезен, макар че маниерите му и прекалената бъбривост малко ме дразнеха. Все пак му ги прощавах — толкова рядко му се случваше да посреща гости! При това имаше едно несъмнено достойнство: не задаваше излишни въпроси.
Той извади от големия библиотечен шкаф обещаните планове на града и започнахме заедно да търсим къде се намира обектът, който ме интересуваше.
— Май че имаш късмет, космако! — Марк вдигна очи от плановете и се усмихна. — Сградата, която ти трябва, стърчи над първото равнище. Можеш да стигнеш до нея от второто равнище, сигурно има преход надолу, защото наблизо е разположен един от главните водни колектори. Ето виж, тук… Оттам се взема вода за промишлени нужди, направо от реката…
— Реката все още ли я има?
— А, реката… — Този път усмивката беше иронична. — Тя преминава през няколко града като този и е по-скоро канал. Но я има — долу, в дълбокото.
Още половин час той съпоставяше плановете на различните равнища, сравняваше това-онова, скицираше нещо на лист хартия.
— Ако искаш, ще те заведа на второто равнище. После ще продължиш да търсиш сам.
Приех предложението му с искрено задоволство. Имах нужда от тъкмо такъв дискретен човек. Бях му неизмеримо благодарен, че не проявява интерес към целта на моите издирвания.
Тръгнахме още същия ден, след обяда, който Марк приготви с особено старание, демонстрирайки истински кулинарен талант.
Отново ни погълнаха тъмните коридори, мръсните стълбищни площадки, мрачните улични отсечки, които изплуваха от гробната тъмнина в сноповете светлина от нашите фенерчета. Слизахме в дълбините, все по-ниско, по коридорите на сградите, превърнати в опорни стълбове и изпълнени със сива, твърда маса, пресичахме по диагонал правоъгълните дворове, образували се между стените на сградите и плочите, преграждащи улиците. Няколко пъти, за да се измъкнем от такова затворено пространство, се налагаше да изкачим няколко етажа, да излезем на по-горното равнище и после отново да се спуснем надолу… Триизмерният лабиринт на града ни държеше в капана на задънените улички-коридори и все не ни позволяваше да се доберем до най-ниските му етажи.
След поредното катерене по нащърбените стълби Марк се спря, за да си поеме дъх:
— Фактически, тук никой не ходи. Те живеят на повърхността и на предпоследното равнище, където преминават основните комуникационни линии. По-надолу е царството на плъховете. Неизброими са…
— Видях ги… — потвърдих аз. — Научили са се да се ползват от благата на цивилизацията…
— Да… И са опасни. Разбира се, когато са много. При това са изключително интелигентни. Размножават се бързо и започват да стават агресивни.
— Мислиш ли, че… че именно те в края на краищата ще останат да живеят в града?
— Не за дълго: но без съмнение ще ни надживеят. После постепенно всичко ще свърши, целият технологичен механизъм ще се разстрои, те няма да съумеят да преживяват без синтетичната храна…
— Градът загива, нали? — попитах Марк. Гледах го на слабата светлина, която се отразяваше от сивата стена пред нас.
— Ох, да загиваше само той, нищо… Загива целият свят. Отдавна вече. Сигурно си забелязал, че градът е почти безлюден…
— А онези от предградията?