Той извади от джоба си лула и торбичка с тютюн.
— Желая ти успех!
До мазетата стигнах без особена трудност, ако не се броят многобройните плъхове, които се разбягаха, когато насочих снопа светлина към тъмния коридор на мазето. Какво ли търсеха тук? Дали пък нямаше още входове за по-долния етаж? От вълнение на два пъти сбърках пътя в лабиринта на коридорите. Най-сетне се добрах до тайния вход. Отблокирах ключалката и блъснах бетонната плоча. Отмести се лесно. Застанах над шахтата с извитата метална стълба. Беше ръждясала, но иначе съвсем добре запазена. Слязох бавно надолу.
Капакът на люка беше затворен. Дръпнах дръжката и я повдигнах с лекота. Насочих снопа светлина в долната част на цилиндъра. Исках да извикам, но от стиснатото ми гърло не излезе звук…
Смъкнах се по металната стълбичка надолу. Фенерчето освети тясното пространство. Цилиндърът беше празен. Не… Не съвсем. До стената, върху гладкия под, лежеше огромен букет цветя. Изругах и ги осветих отблизо. Полуразцъфналите светлочервени рози бяха свежи, със силен аромат. Между листчетата блестяха капчици роса. Ръцете ми трепереха. Нараних пръстите си с острите бодли, докато търсех сред листата писмо… Не… Писмо нямаше, нямаше нищо друго освен цветята… Значи, е била тук, била е само преди миг; ако силният аромат на розите не изпълваше тясното пространство, щях да усетя познатия аромат на нейното тяло, така добре го помнех… Само преди миг е била тук… Кога е излязла? Дали просто е оставила цветята и веднага е излязла, без да има намерение да се върне? Не, в такъв случай щеше да напише поне една дума за сбогом. А може би, след като е почакала четири минути, е излязла да провери дали не съм се върнал? Не, не, тогава щеше да вземе и цветята, за да ми ги връчи за „добре дошъл“…
— Тогава кога? Защо?…
Не знам колко дълго съм седял там, във вътрешността на цилиндъра. Измислях и отхвърлях различни варианти един след друг. Ако люкът беше затворен, отвън сигурно щяха да изминат цели хилядолетия…
Сега, когато цялото напрежение на очакването изведнъж изчезна, когато се разпръсна надеждата, която бе поддържала у мен непрекъсната готовност за действие, изведнъж усетих тежестта на годините си — сякаш дълго маменото време си вземаше полагащия му се данък.
Полагах усилия да не се предам докрай, да съхраня у себе си, въпреки всичко, онази вяра, която ми беше толкова нужна и тогава, в Космоса, и сега… Колко пъти съпоставях в различни варианти предположенията и хипотезите, подреждайки ги по степента на вероятност… Какво се е случило там, долу? Какво се е случило после? Защо Йетта е излязла от цилиндъра и не се е върнала вече в него? Защото, вярвах без капчица съмнение, тя е била там. Цветята, с които е искала да ме посрещне, са достатъчно доказателство за това.
Във вътрешността на цилиндъра петдесет години — планираният период на моето отсъствие — са траяли четири минути. Представях си как Йетта с букет в ръка не откъсва поглед от часовника… Когато четирите минути изтичат, в следващите няколко секунди нейното спокойствие преминава в панически страх. Дава си сметка, че нейният секундарник измерва месеци и години извън цилиндъра, че трябва да се действува светкавично. Тя изпуска букета, изкатерва се по стълбичката, за да отвори люка. Тогава полудялото време се укротява и си възвръща нормалната скорост. Сега вече може спокойно да размисли. Какво бих направил аз на нейно място? Естествено, достатъчно е било да се изкачи на който и да е от горните етажи на Института, да натисне копчето на видеофона, да се свърже с централата на космическата служба. Петдесет години след моето отлитане Институтът все още е функционирал. Може би само долните етажи са били попаднали под плочата на първото равнище, но стълбищата са останали до днес непокътнати и незазидани от горе до долу. Можела е без трудности да излезе и да се върне, след като получи интересуващата я информация…
Какво са можели да й кажат от централата? По онова време — все още нищо. „Хелиос“ вече беше тръгнал обратно, но се намираше извън обсега за свръзка. Странно — защо никога преди това не съм се опитвал да си представя как Йетта напуска цилиндъра?… Нали се бяхме уговорили, че аз ще я намеря там… Но ние не взехме пред вид, че може да се случи това, което стана. Възможно е и двамата да сме си го мислили, но нито един не заговори за това, като два идиотски щрауса предпочитахме да не обсъждаме различните варианти на срещата ни. А може би сме се надявали, че самата вяра в успеха на нашия план ще го направи съвършен…
Защо не се е върнала? Не се случва чак толкова рядко един космически кораб да закъснее с години… Да. Но не с век, с век и половина… Впрочем тя е можела да излиза от цилиндъра не веднъж, а много пъти. Свежите цветя доказват, че всеки път, когато е излизала, е затваряла люка. Дали е правила това инстинктивно, или съзнателно… да не увехнат цветята? Докато най-сетне, след поредното излизане, не се е върнала. Какво й е попречило? Кога е станало това? Преди сто години? Преди година? Преди седмица? А може би съвсем неотдавна и… е някъде тук, в града?