Тази мисъл ме уплаши: тук, сама? Какво страшно нещо извърши ван Троф, не, извършихме ние двамата с него… Но нали тя е можела да излезе във всяка секунда от тези шестнадесет минути, колкото е продължило моето отсъствие за нея — затворена в тази гробница, която трябваше да ми я върне жива и млада след много, много години… Отново обмислям няколко варианта, но не мога да избера нито един от тях. Не, нищо не знам и никога няма да науча… Чакай, чакай, спокойно, без екзалтиране! Има само две възможности: тя е или жива, или мъртва…
Труизъм. Но от него трябва да започна. Значи, ако е жива, то… или във всеки момент ще се върне в цилиндъра и ще намери писмото, което аз ще оставя в него, и още преди да е успяла да затвори люка, аз ще го отворя, тъй като непрекъснато ще проверявам…
Или е излязла отдавна, много отдавна и сега… Потръпнах от ужасната картина: видях я сред тълпата дрипльовци от предградието — една стара жена с разчорлени коси, облечена с развлечени парцали, изгонена от бандите войнствени хлапаци с метални тръби в ръка.
А ако е мъртва? Прогонвах тази мисъл, не исках да се примиря с нея. Йетта не може да не е тук, същата, каквато беше преди, и ей сега ще се появи пред мен!
Обаче трябва да бъда сигурен в това. Има начин да се уверя. Ако огранича възможностите до двете крайни, до това „или-или“, достатъчно ще бъде да вляза в цилиндъра и да затворя люка. Първите две-три минути ще донесат разрешението на въпроса, ще ме освободят от мъките на предположенията и догадките. Ако тя не се появи, ще оставя зад гърба си тукашното време и тукашните проблеми с няколко десетки години… И после какво? Как ще изглежда Земята след петдесет години? А ако дойде, но… не такава, каквато я очаквам аз? Кой знае колко време е прекарала извън цилиндъра… Ако вместо красивото двадесетгодишно момиче, което обичам, се появи стара жена? И нея ли ще обичам? Ще мога ли да се насиля поне да се преструвам, че обичам една шестдесетгодишна… седемдесетгодишна Йетта?! Едновременно смешно и трагично. Кого в същност обичам аз и дали това чувство наистина съществува?… Дали не е само внушение, изпълвало мислите ми през дългите години на далечното пътешествие?
Какво да правя? Да сляза веднага долу, да затръшна капака на цилиндъра и да се понеса слепешком към неведомото бъдеще на тази планета? Защото нали нищо не може да се върне назад… Да се върне ли?
Проклети да са сатанинските фокуси на стария Мефи! Не, сега няма да направя това. Няколко дни или дори седмици тук не играят роля. Винаги мога да го сторя… Не искам, още не… Дали не се страхувам от това особено, странно безсмъртие, от което се боеше и самият негов изобретател?
А Йетта? Може би и тя се е уплашила от това съществуване извън времето, може би е предпочела да преживее своя нормален, човешки живот в някакво произволно — по-ранно или по-късно, — реално време? Може би, като не е вярвала вече, че аз ще се завърна, и като е видяла накъде върви човечеството, е решила, че по-нататъшното отсрочване на живота е безсмислено? Ако е срещнала някого, ако е останала с него — имам ли право да я осъждам? Ако обаче е тук, в тези кошмарни слепи лабиринти, изпълнени с прокълнати, обречени хора — ще я намеря…
Връщахме се, без да говорим. Марк вървеше пръв и осветяваше пътя. Нищо не ме попита. Възможно ли беше да знае тайната на подземията на Института? Ровенето из плановете и загубването на пътя из подземията можеха да бъдат престорени… Но защо ли му трябваше да се преструва?
Сам не знаех защо, но ме обзеха смътни подозрения, догадки… Бях готов да подозирам Марк и приятелите му, да обвинявам тях за отсъствието на Йетта от цилиндъра… Какво събуди моите подозрения? Започнах да размислям. Първият извод, до който дойдох, беше, че този човек, един от няколкото жители на луксозното скривалище, е нещо необичайно за тукашната действителност и заедно с другарите си заема в нея някакво особено положение… Дали и той като мен не е от това време? Не беше космак, нито пък пришълец от Луната. Кой беше той? Как е попаднал в това ненормално общество? Ако е от миналото, как е преодолял разстоянието във времето от неговата епоха до днес?
Когато напуснах Земята, съществуваше само един метод за пренасяне на човешкия живот в бъдното — анабиозата, осъществявана в състояние на хибернация. Обаче тогава поради технически съображения от практическо естество се прибягваше към хибернация само в отделни единични случаи, и то за медицински цели — когато например трябваше да се поддържа животът на човека в латентно състояние до извършване на необходимата операция. Хибернираха се и космонавтите по време на продължителните пътешествия. Аз самият остарях за двестагодишното си отсъствие само с петнадесетина-двадесет години благодарение на това, че прекарах пътя до Дзета и обратно в състояние на анабиоза. При нашето пътешествие ефектите на релативистичното скъсяване на времето не бяха от значение, особено при обратния път, когато скоростта на „Хелиос“ беше значително по-ниска от заплануваната.