— Ти май ги защищаваш?…
— Аз съм просто обективен. Ако бяха останали, можеха да си поживеят удобно чак до смъртта си; без да се тревожат за съдбата на човечеството…
— Опасявам се — казах аз, — че тяхната жертва е била безсмислена. Там видях явни прояви на дегенериране, преди всичко — морално. Дори потомците на гениите, отглеждани в онези условия, престават да бъдат нормални хора. Те няма да се завърнат тук. Някои вече го разбират, дори са убедени, че е така.
— Може би… Не ги познавам, аз съм срещал само двама или трима лунаци, изпратени оттам. Действително не правеха много добро впечатление, но аз си мислех, че те са измежду измета на тамошното общество.
— Изметът ли? Те са най-добрите сред тях, прекалено добри, за да ги държат там…
— Значи, трябва да се простим с надеждата, че някога Земята ще бъде отново заселена… — промърмори Марк.
— Не разбирам още нещо — върнах се аз към темата. — Защо те не са оставили на Земята секрета на въпросния активатор? Нали ако бяха дали възможност на първата група да се размножава…
— …само биха продължили безсмисленото й съществуване… Маскулинизацията щеше да обхване в еднаква степен и двете групи и краят пак щеше да бъде същият. Според мен тази им постъпка е била продиктувана и от допълнително съображение: останали сами, дегенератите от „третата група“ ще изчезнат по-бързо. Няма да си съперничат количествено с никого, а освен това, понеже никой по-умен от тях няма да ги държи изкъсо, ще се бият помежду си, ще съсипват техниката, на която дължат съществуването си — с една дума, ще режат клона, на който седят… Така ще ускорят завръщането на лунаците…
— …които обаче определено няма да се завърнат тук. Нима действително няма никакво спасение на Земята?
— Има един шанс, наистина — нищожен, но има. В края на двадесет и първия век, както вече ти казах, група заселници напуснали Земята и заминали за една от планетите на Тау Цета. Започнали там всичко от начало… Възможно е… вече да не съществуват. Но ако са преживели и са изградили основите на цивилизацията, може би някога ще се завърнат… Само че тогава тук няма да има нито лунаци, нито от тези тукашните…
— …нито доценти — вмъкнах.
— Доценти и без това няма — каза Марк с иронична усмивка. — Така били наричани хората от първата генетична група, след като лунаците напуснали Земята. Отлетели почти само професори. За доцентите, макар и хабилитирани, на Луната нямало място. Оттам идва шеговитото — от времето, когато хората все още са се шегували — название на всички останали от първата група. После в устата на онези от третата група то получило пренебрежително звучене, нещо като „умник“ или както някога са употребявали пренебрежително определението „философ“. Днес „доцентите“ вече са измрели, а думата е останала като оскърбление, което гнипелите и згредите с удоволствие употребяват…
— А вие? Вие какви сте?
— Ние сме с доста по-различно потекло — обясни ми Марк. — Щом е станало въпрос, мен и петимата ми колеги отдавна не трябваше да ни има… Произхождаме от първата генетична група. Когато лунаците отлетяха, бяхме деца. После следвахме, докато все още имаше висши учебни заведения. Знаехме каква ще бъде съдбата на нашето поколение. Решихме… да поживеем малко по-дълго. В град като този не можеше да няма хибернатори — в болниците например. Снабдихме се. Така преживяхме връстниците си. Мисля, че и в другите градове са се намерили хитреци като нас…
— О, точно това исках да питам… какво е положението в другите градове?
— Според мен — същото. Къде по-добро, къде по-лошо, но едва ли условията се различават коренно. През двадесет и втори век градовете в значителна степен с унифицираха. Може би в някои няма вече жива душа. Не как да провериш? Съответно програмираният централен комплекс, управляващ всеки град, постепенно е унищожавал всички връзки и транспорта между него и другите градове. В плановете на лунаците било предвидено всичко, което щяло да се случи през бъдещите двеста години след тяхното отлитане. След като градовете са напълно самозадоволяващи се и си приличат като близнаци, връзките между тях загубват всякакво значение и икономическо, и туристическо…