— Обяснихте ми много неща, немалко от тях разбрах, но все още някои неща ме изненадват и учудват казах. — Какво е станало с културата? Та дори и на примитивните общества имат някаква култура, изкуство… И какво означава този странен разкол в обществото?
— Да оставим за друг път въпроса за културата. Впрочем вероятно ти сам ще се сблъскаш с нейните днешни изяви и няма да има нужда да ти обясняваме… А разделянето, разколът? Тези сополанковци тук, горе-долу до двадесетгодишна възраст, са гнипели. Скучаят, търсят си развлечения, бият онези, които се страхуват от тях. Тези от предградията, на възраст над четиридесет години — са згреди. Тяхното присъствие в града е нежелателно, гонят ги, принудени са да се промъкват нощем, за да се сдобият с някаква храна. Те са много, но са стари, слаби и недохранени…
— Кой ги гони? Гнипелите ли?
— Не, те само подражават на по-възрастните, на онези между двадесет и четиридесет години…
— На тях как им викат?
— Никак. Те са просто „хора“. Именно те преследват згредите, периодично организират погроми — денем в техните крайградски дупки и нощем в града, когато онези се промъкват за храна.
— Но защо? Нали има предостатъчно за всички!
— Официалната „идеология“ на конфликта гласи, че младите си отмъщават на старите, понеже са ги родили, въпреки че са знаели, че липсват перспективи за тяхното бъдеще, както и заради генетичните обременявания. Тези обременявания са се превърнали в техен комплекс. Ако не им обръщаха чак такова внимание, повечето биха могли да живеят съвсем нормално. Но обвиненията им са само претекст. Истината е, че те просто не могат да гледат старите, като знаят, че ги чака същата съдба. Хората просто не обичат да им се тика под носа картината на не особено привлекателното им бъдеще… Впрочем сегашните хора на средна възраст от града едва ли ще позволят на шепата гнипели да ги изгонят. Същевременно войната със згредите има многогодишна традиция. Всеки я приема като нещо естествено.
Изобщо родените и възпитаните след отлитането на лунаците хора се отнасят към заварените условия така, както първобитният човек се е отнасял към джунглата: просто живеят, както им падне. Побоищата са единственото им развлечение. Не съществува образователна система, те са деградирали умствено до равнището на най-мрачното средновековие. Защо и на какво да учиш членовете на едно загиващо общество? И кой би трябвало да го прави? Ето на, виж ги — живеят като прасета в супермодерна свинеферма…
— Страшно — рекох замислено.
— Както виждаш, човек свиква и някак си се приспособява. Всичко, което имаме тук, дължим само на способностите си. Тукашните хора заедно с гнипелите, згредите уж ни презират, а в същност се страхуват от нас, уважават ни. Сключват с нас различни сделки. Общо взето, ние шестимата управляваме този град.
— Сделки ли? Какви сделки можете да сключвате? — получават всичко даром — от автоматите, от магазините…
— Не всичко, о, не всичко! — засмя се Марк и почука по бутилката. — Ей това го нямат! А аз съм химик по образование и го правя доста добре.
— Алкохол ли им даваш?
— Продавам им го. Когато ми трябва нещо от тях. — Как мислиш, откъде имаме тези растения? Най-близкият неголям растителен резерват се намира на двеста километра от града, а транспортни средства няма. Те ни доставят сандъците с разсад. Време имат, колкото щеш, а и алкохола обичат… А оръжието? Да не мислиш, че умеят сами да си го правят? Или че намират в магазините?
— Доставяте им оръжие? На кои?
— И на тези, и на онези. За да има равновесие на силите. Само че не прекалено много.
— Та това е…
— Гадост ли искаше да кажеш? Е, не е чак толкова голяма… В историята на човечеството са извършвани къде-къде по-големи гадости. Тук условията са специфични, а и без това всичко ще отиде по дяволите… И други стоки им доставяме. Например момичета… Много търсена стока.
— Как момичета? Откъде ги вземате?
— Произвеждаме ги! — този път се разсмя Сирил. Помислих си, че се шегува.
От обясненията, които ми дадоха, излизаше, че вероятно аз съм единственият човек на Земята, който не е бил подложен на нито един от генетичните експерименти: не притежавах вродена размножителна блокировка, не бях обременен със задължително мъжко потомство… Обаче какво значение имаше това; като бях сам… Ако можех да открия Йетта…
Тази мисъл започна да ме преследва маниакално. Повярвах, че това би могло да придаде смисъл на съществуването ми… Да положим началото на новото човечество… Аз, Йетта и цилиндърът, който ще ни позволи да изчакаме края на обреченото човечество… Лунаците никога няма да се завърнат, те по-скоро ще се изтребят взаимно. Страдат от внушавана им поколения наред фобия. Няма да се измъкнат от своя зандан…