Помислих си за моите другари. Сред тях имаше две жени — на средна възраст, но все още можеха да бъдат взети под внимание… Дали обаче ще съумеят да се измъкнат от Луната? Ще съумея ли да ги измъкна аз, без при това да загубя собствената си свобода? Или живота си? И тогава какво ще стане?…
Сам се заблуждавах, като все отлагах за по-късно въпроса за моите другари; не исках да мисля за тях, преди да намеря Йетта или да се убедя, че я няма. Все по-дълбоко вярвах, че ми е възложена важна мисия, че съм предопределен да изиграя ролята на втори Адам, бащата на новото човечество… В миговете, когато мислех реално, се стараех да се отърся от тези абсурдни настроения, но маниакалните пристъпи не ме оставяха…
Сега ненавиждах ван Троф. Той, той е виновен, че се разпадна всичко, което толкова години поддържаше целостта на моята личност. Той, изкусителят, ми подхвърли сатанинската си идея и въпреки възраженията ми ме принуди да приема този налудничав план… Обещаваше ми Йетта, материална и жива, съблазняваше ме и ме подмамваше с нейния образ — всичко това през цялото време бе съзнателно преживяно от мен извън Земята… Сега, въпреки че нея я нямаше в действителност, аз така се бях вживял в нейното въображаемо присъствие, че не можех да се примиря с физическата й липса. Търсех я, не се отказвах, кръстосвах слепешком, наслуки всички достъпни равнища и задънени улици и коридори на града. С това запълвах цялото си време, защото ако престанех да я търся, щяха да зазвучат с пълен глас рационалните реалистични изводи, които сами се налагаха… Нямах сила да си кажа: „Нея я няма, изчезнала е, изгубила се е някъде в тези двеста години, как можеш да се надяваш, че ще я намериш, глупак такъв?“
Знаех си, че ако се откажа от търсенето, моето съществуване — тук или където и да било — ще загуби всякакъв смисъл. Йетта беше единственият елемент — сега вече въображаем, но все пак… — който ме свързваше с този осъден на гибел, умиращ пред очите ми свят. Но имаше още нещо, с това не свършваха дяволските фокуси на стария Мефи. Оставаше цилиндърът — реален, безупречно действуващ… Той ме привличаше като магнит — всеки ден въпреки волята си завършвах при него самотните си митарства. Букетът рози, запазил спомена за докосването на Йеттината ръка, стоеше там все така свеж и ароматен; капките вода сред листчетата все така отразяваха светлината на фенерчето ми, когато открехвах люка, за да погледна в цилиндъра. Писмото, което бях оставил за Йетта, все така се белееше в средата на пода…
Може би ван Троф не си е давал сметка колко жестоко беше постъпил спрямо мен… Даде ми надежда, която се оказа илюзорна, а същевременно ми отне онова, с което всеки човек разполага: възможността да се откажа от по-нататъшното си съществуване.
Винаги, когато поглеждах в дълбините на пространството, в което времето почти спираше, си знаех, че освен онази неосъществена надежда ми беше оставена още една, също илюзорна… Знаех си на какво съм осъден. Защото кой — освен дяволското въплъщение, каквото несъмнено беше Вергил ван Троф — би имал сили да се противопостави на сатанинското изкушение? Кой би отхвърлил шанса да задоволи всепокоряващата жажда да надзърне в бъдещето — произволно или поне невъобразимо далече в него?
Колко далече? Безброй пъти вече бях умножавал минутите по часове, денонощия, години… Двадесет и пет години там са… почти вечност. „Не, все още не“ — мислех си, загледан в дълбините на цилиндъра. Моята първоначална надежда все още не беше напълно угаснала, все още не ми се искаше да направя необратимата крачка, макар че в този миг изпитвах неудържимо желание да скоча долу, да захлопна капака на люка… А това беше единственият сигурен начин да оставя всичко зад гърба си, да се откъсна от цялото си минало, да изгоря мостовете за връщане…
Две седмици след пристигането ми в града вече познавах всички преходи до Института. Маниакалното очакване уплиташе опасно мислите и волята ми. Разбирах, че трябва да направя нещо, каквото и да е, само за да разваля тази насочена към безкрайността магия. Гнетеше ме чувство на вина пред другарите ми, останали на Луната. Дължах им поне известна информация за Земята, за да могат да решат какво ще правят занапред. Събирах уж тази информация, но не ми спореше. Давах си сметка, че цялото мое бродене из града има съвсем конкретна цел… Просто търсех Йетта, някакви следи, някакви вести за нея.
Вместо да скиторя из долните равнища на града, би трябвало да проуча натрупаната от Марк и другарите му библиотека. Би трябвало да се постарая да реконструирам най-подробно миналото, да разбера какво се е случило в действителност на Земята след нашето отлитане. Ако, както следва от обясненията на Марк и Сирил, населението на Земята няма да преживее дори още няколко поколения, тогава ние, пришълците от миналото, останали извън генетичните комбинации, сме може би последният шанс на човешкия род… Едва ли лунаците с тяхната физическа дегенерация, с техния страх от открито пространство, с деформирани обществени навици и травмирана психика можеха да изиграят тази роля…