Въпреки логиката не можех да си наложа поне един ден да не надзърна в цилиндъра. Наистина чрез това бродене опознах града на всички негови равнища, обаче това не ми помагаше да разбера нито миналото, нито днешния ден на неговите жители.
Когато един ден се връщах от нулевото, открих на второто равнище добре съхранена сграда със стилен, класицистичен портал. Май че в подобен стил са изграждали през различните периоди само театрите и музеите, подчертавайки връзката със старото средиземноморско изкуство. Сградата беше от края на XXI век. Заинтригува ме най-вече, защото ми заприлича на музей или библиотека. Вътрешността й не беше запълнена с кризолит,тъй като тя не играеше ролята на носещ елемент на горната плоча.
Осветих фасадата и потърсих следа от някакъв надпис. Над входа се виждаше само барелеф, изобразяващ жена с лира. Едното крило на тежката врата беше отворено. Влязох в просторен хол и по мраморния под тръгнах по дъгообразния коридор. От вътрешната му страна се виждаха няколко врати. Вероятно те водеха към театрална или концертна зала. Неочаквано иззад близката затворена врата откъм предполагаемата зала долетя деликатен, тих звук. Звучеше като звън от струните на някакъв инструмент. На инструмент, който ми беше добре познат…
Побутнах предпазливо вратата. Тя се отвори почти безшумно. Изгасих фенерчето си и се опитах да различа нещо в тъмнината. Залата не беше осветена, но в далечния й край, точно срещу мен, на тъмния фон се очертаваше светъл правоъгълник. Там се намираше сцената, която дръпната наполовина драпирана завеса закриваше частично от двете страни. Слабият светлинен източник беше разположен зад кулисите, като изтръгваше от мрака матовия блясък на органови тръби. Нежните, бавни тактове на простата мелодия долитаха иззад гънките на завесата. Да, това можеше да бъде само арфа…
Сърцето ми се сви, а през главата ми пробягна една напълно ирационална мисъл: нали Йетта свиреше на този инструмент!
Запалих фенерчето, заслоних светлината му с ръка и започнах бавно да се промъквам между редиците кресла, разположени терасовидно около сцената, в начупени полукръгове. Някои бяха направо строшени на парчета, повечето бяха с разкъсана тапицировка. Все така внимателно, за да не вдигам и най-слаб шум, с угасено фенерче се изкачих по тесните стълби към сцената. Надзърнах зад завесата. Неголямо фенерче беше поставено на пода на сцената, до стилната табуретка с остатъци от изтрита позлата, на която седеше заднишком към мен свирещата жена. Виждах нейния гол гръб и ръцете й, обхванали инструмента пред нея. Блестящият плат на роклята очертаваше стройни бедра и в пищни гънки падаше надолу, около краката й, от двете страни на арфата.
Напевните арпеджиа се засилиха, преминавайки във фортиссимо. Усещах как по гърба ми под комбинезона се стичат струйки пот, а в слепоочията ми удря камбаната на пулса…
Същото очертание на раменете и леко наведен гръб, същата форма на главата, същите късо подстригани тъмни коси… Страх ме беше да се помръдна, да не би да уплаша този призрак… ако беше само привидение… ако беше жив човек… Само да обърнеше глава към мен и тозчас измамното очарование щеше да се разнесе…
Стоях, гледах и слушах. Колко много приличаше на нея, с всяко-движение на ръката, когато пръстите пробягваха по струните, с всяко навеждане на главата, сгушвайки я в рамката на инструмента…
Несъзнателно направих крачка напред. Подът изскърца. Тя спря да свири, обърна лице към мен и рязко стана. В слабата светлина съзрях лицето й. Вкамених се. Това беше лицето на Йетта.
Тя ме гледаше спокойно с големите си, широко поставени очи с леко наведени надолу външни ъгълчета. Нейното светло, овално лице, белеещо над мургавите рамене, беше същото онова лице, което аз бях виждал пред очите си през цялото време на моето пътешествие. Стоеше пред мен — невисока, стройна, с големи, щръкнали малко настрани под тънкия плат гърди… Същата, непроменена, близка…
— Йетта… — успях да прошепна, но не бях в състояние да се помръдна. — Аз съм, аз съм…