Докато се носех из безлюдните тунели, забелязах само няколко пешеходци. Всички оглеждаха любопитно колата, сякаш за първи път през живота си виждаха подобно нещо в движение. Спрях до една групичка от трима души на тротоара, но те бързо се изпокриха в близкия вход. Върнах се в гаража и изключих двигателя. Тръгнах към изхода, но в същото време видях, че два ремонтни автомата се насочват към колата с протегнати манипулатори. Мигновено разбрах какво значи това: в паметта им беше кодирана заповед да извеждат от строя всяко изправно пътническо транспортно средство. Не разполагах с друго оръжие освен бластера, който в създало се положение беше абсолютно безполезен. Гледах с ужас как те се приближават, за да унищожат резултата от моите усилия. Бързо влязох пак в кабината. Роботите се спряха насред път. Първото ми желание беше да изкарам колата на улицата, но веднага се отказах от тази идея. Градът действуваше последователно. Съгласно програмата автоматите, отговарящи за реда и чистотата, щяха незабавно да я върнат на мястото й…
Огледах се. Изброих в гаража шест робота. Те стояха неподвижно на произволни места в просторното помещение. Какво да направя? Как да ги изключа? Нямах представа дали изобщо е възмржно… И изведнъж ми хрумна. Изскочих от колата и бързо грабнах закачения на стената плазмен апарат за рязане на метал. За щастие кабелът за захранването беше достатъчно дълъг. Включих апарата и за броени секунди отрязах главите на двата робота, които отново се бяха насочили към моята кола. Замръзнаха на място с безсилно отпуснати манипулатори. Повторих операцията с другите четири робота, угасих горелката и незабавно напуснах гаража. Вратата се затвори автоматично зад мен.
Едва сега си дадох сметка, че с това, което току-що извърших, се превърнах в истински жител на града… Тук просто не можеше иначе, щом на човек му се налагаше да се противопостави за нещо на проектите на създателите му — физически отсъствуващи, но практически налагащи на всяка крачка своята воля, записана в мозъка на всесилния молох…
Как да се определи позицията на жителите на този град? Анархисти ли бяха? Въпреки привидното противоречие анархията не може да съществува, без да има власт и ред, на които да се противопоставя. Лишена от обекта на действията си, анархията умира или си търси нов противник. Обществото не може да бъде множество от анархисти, тъй като рано или късно от хаоса ще се оформи някакъв ред, някакви повече или по-малко определени обществени отношения.
В този град власт нямаше. Или по-точно — имаше, но тя беше неуловима, безлична. Марк и другарите му не даваха на жителите на града да почувствуват до каква степен са ръководени. Системата за управление на града, действуваща чрез многобройните му апарати, беше за тях още по-неведома. При създаденото положение единствените реални противници, които те можеха да обвиняват и да наказват за своето безсмислено съществуване, бяха събратята им, уплетени като тях в същия абсурд. Те бяха слаби и следователно — бяха идеални противници…
Започна да ми се струва, че все по-добре разбирам същността на конфликта между отделните обществени групи в града. Но същевременно информацията ми още не беше достатъчно задълбочена, за да мога да разнищя всичко докрай.
Един ден, както скитахме със Сандра, сгушила се до мен, из долните равнища, неочаквано се намерихме пред Музикалния театър — там, където я срещнах за първи път. Влязохме вътре и аз я попитах кой я е научил да свири на арфа. Тя ме погледна с леко учудване, сякаш не разбираше. Чак когато посочих иззад кулисите арфата на сцената и повторих въпроса си, тя се усмихна.
— О, това беше много отдавна… Помня, че някога… Някаква жена ме учеше, а после аз идвах сама, опитвах се…
— Коя беше тази жена?
— Не знам. Срещнах я … тук, в града… После още няколко пъти се видяхме…
— Кога?
— Сигурно много, много отдавна… Толкова отдавна, че не помня… Дали не съм била съвсем малка тогава?
— Сетне не я ли срещна пак?
— Не, наистина не си спомням кога я видях за последен път. Тя ми показа как се свири, наместваше ръцете ми… Беше толкова красиво! После идвах тук сама, когато… когато не издържах там, горе…
Тя седна при инструмента. Пръстите й пробягваха по струните така сръчно, че ми беше трудно да повярвам… Не, едва ли това умение е резултат само на няколко урока и собствени упражнения. Да не би пък онази жена, която е учила малкото момиченце да свири на арфа, да е някакъв остатък от загубената памет, картината на първите уроци по музика от ранното детство? Щеше ми се да вярвам, че е така, за да се хвана, ако мога, за тази нишка на паметта й и да освободя личността на Йетта от телесната опаковка, наречена Сандра… Но не, не успях да направя дори крачка напред. Крехките откъслечни спомени се разпадаха, преди да очертаят по-траен мотив.